Сръднята отстъпи заднешком от него. Имаше само лък, пък и предпочиташе да държи враговете на почтително разстояние от себе си. Затова отстъпи мястото си на един по-голям мераклия за близък бой, който, така или иначе, вече беше замахнал с меч към южняка. Безвратият изглеждаше нестабилен след прехвърлянето на насипа и мечът на северняка летеше право към главата му. Нямаше съмнение, че щеше да я отнесе с лекота. Но онзи успя да вдигне светкавично меча си и да парира удара с остър звън на стомана. После пръсна кръв, севернякът се завъртя и падна по очи. Преди да спре неподвижно на земята, безвратият вече беше ударил друг северняк с такава сила, че го отлепи от земята, преметна го във въздуха и го запрати да се търкаля надолу по склона.
Сръднята хукна нагоре с отворена от изненада уста. Усещаше в нея соления вкус на кръв. Имаше чувството, че е дошъл краят му и гледа право в лицето на Големия изравнител. В много грозното му лице. В този момент някъде отстрани връхлетя Ириг, изнесъл назад секирата си за мощен замах.
Безвратият падна подобаващо, с дълбока вдлъбнатина в щита. Сръднята викна възторжено, но в следващия миг видя, че южнякът просто беше приклекнал, докато поемаше удара. Видя го да скача отново нагоре, да отблъсква назад Ириг и едновременно с това да го посича през корема. Едрият северняк залитна заднешком, облещен по-скоро от изненада, отколкото от болка, въпреки че от разпорената му ризница бликаше кръв. Не можеше да повярва колко лесно бе надвит. Сръднята също не вярваше на очите си. Как е възможно човек да изкачи тичешком този хълм и пак да му останат сили за бой, при това с такива светкавични движения?
— Това е Кървавия девет! — извика някой, въпреки че беше повече от очевидно, че не беше.
При все това викът му успя да внесе достатъчно паника в редицата. Към якия южняк се завтече северняк с копие, но той се дръпна от пътя му, пропусна го покрай себе си и в същия момент стовари меча си в главата му. Шлемът се вдлъбна и покри почти изцяло лицето на злощастника. В следващия момент той вече лежеше на земята, с мятащи се хаотично ръце и крака.
Сръднята изскърца със зъби и вдигна лъка. Прицели се внимателно в безвратия, но тъкмо когато пускаше тетивата, Ириг се надигна и притиснал с една ръка корема си, се хвърли с вдигната секира върху южняка. За лош късмет, се оказа точно на пътя на стрелата, която се заби в плешката му и той изпъшка сподавено.
Очите на безвратия се стрелнаха настрани, а с тях и мечът му. Острието просветна и отсече с лекота едната ръка на Ириг. Кръвта още не беше шурнала от отрязаната ръка, когато то остави кървава резка през гърдите му. Нов замах и главата на Ириг зейна, разцепена между върха на носа и устата. Парче от горната му челюст, със зъбите по него, излетя във въздуха и се изтърколи надолу по склона.
Безвратият приклекна зад вдлъбнатия си щит, с изнесен назад меч и вперен напред поглед. Масивното му лице беше опръскано с кръв. Остана за момент неподвижен, спокоен като рибар в очакване на рибата да клъвне. А в краката му — четирима заклани северняци, от мъртви по-мъртви, и Ириг, който бавно се изтърколваше в изкопа — по-мъртъв и от тях.
Това безврато копеле направо си беше Кървавия девет — северняците зад насипа щяха да се изпотрепят, докато отстъпваха далече от него. От двете му страни започнаха да се прехвърлят още южняци и предпазливите крачки заднешком на хората на Ириг се обърнаха в бягство.
И Сръднята хукна заедно с тях, по-надъхан за бягство от всякога. Нечий лакът го фрасна в гърлото, той се подхлъзна, тресна брадата си в земята и се прехапа ужасно. Скочи на крака и хукна, насред виковете и писъците на хората около него. Хвърли бърз поглед през рамо и видя безвратия да посича един от бягащите с безразличието на човек, размазващ муха. До него стоеше висок съюзнически войник с лъскава броня, сочеше с меча си към Сръднята и крещеше с пълно гърло.
— Напред! — изрева Яленхорм и замахна със сабята си към Децата. Проклятие, беше останал без дъх. — Нагоре! Нагоре! — Не трябваше да губят набраната инерция. Горст беше открехнал портата и сега те трябваше да се проврат през пролуката, преди да се е затръшнала отново. — Напред! Напред!
Подаваше ръка на мъжете, които се изкатерваха през рова, после ги тупаше по гърбовете, за да хукнат отново нагоре.
Изглежда, бягащите северняци предизвикваха сериозна бъркотия при каменната стена по-горе на склона, пречкаха се на защитниците зад нея, изблъскваха ги назад и първите от тичащите нагоре войници успяваха да стигнат стената без всякаква съпротива. В момента, в който успя да си поеме дъх, той самият тръгна тичешком след тях по стръмния склон. Не трябваше да спира, трябваше да продължи напред.
