Тела. Ранени и мъртви — пръснати по тревата. Един северняк го зяпаше, притиснал окървавени ръце в темето си. По-нататък съюзнически войник стискаше с глуповато изражение кървящото си бедро. Тичащият точно до него войник изхълца и падна заднешком. Яленхорм погледна през рамо и видя от лицето му да стърчи стрела. Не можеше да спира заради него. Трябваше да продължи нагоре, потиснал пристъпа за повръщане, надигнал се внезапно в корема му. Гръмотевичните удари на сърцето му и свистенето на дъха му заглушиха бойните викове, дрънченето на метал и нестихващо трополене. Засилващия се ръмеж влошаваше допълнително положението, превръщайки изпотъпканата трева в хлъзгава пързалка. Всичко подскачаше и се тресеше пред очите му — тичащи мъже, падащи и хлъзгащи се надолу по склона мъже, от време на време по някоя прелитаща стрела или буци кал и трева във въздуха.
— Напред — ръмжеше Яленхорм, — напред. — Нямаше как някой да го чуе. Заповедта бе за самия него. — Напред. — Това беше единственият му шанс за изкупление. Ако можеха само да завземат билото. Да пречупят северняците, където бяха най-силни. — Нагоре. Нагоре. — Тогава нищо друго няма да е от значение. Повече нямаше да е некадърният другар на краля от някогашните му запои, оплескал командването на дивизията си още в първия ден на настъплението. Най-после ще си заслужи мястото. — Напред — пъшкаше дрезгаво.
И продължаваше напред и нагоре, превит, драпащ със свободната си ръка по мократа трева. Беше така съсредоточен в земята пред себе си, че стената го свари напълно неподготвен. Изправи се и размаха несигурно сабя. Не знаеше кой държи стената, северняците или неговите хора, нито какво да прави оттук нататък, в кой да е от двата случая. Нечия ръка в стоманена ръкавица се пресегна към него. Горст. Яленхорм усети как го издърпва нагоре по стената с невероятна лекота. Краката му прехвърлиха мокрия камък и скочиха на равното от другата страна.
Озова се пред Децата. Отблизо бяха доста по-големи, повече отколкото си ги бе представял — кръг от грубо издялани каменни блокове, малко по-високи от човешки ръст. И тук имаше тела по земята, но не толкова, колкото по склона надолу. Изглежда, съпротивата е била по-лека, но в момента от такава нямаше следа. Наоколо стояха съюзнически войници, в различни степени на изтощение и объркване. Отвъд кръга следваше нов склон към билото. Към Героите. По-полегат и в момента покрит от оттеглящи се северняци. Приличаше на организирано отстъпление, не толкова на бягство, доколкото разбра Яленхорм от един поглед.
А поглед нагоре беше единственото, за което имаше сили в момента. Озовал се в относителна безопасност, той се срина физически. Стоеше превит одве, подпрял длани на коленете си. Гърдите му се надигаха и спускаха учестено, коремът му се притискаше болезнено във великолепния нагръдник при всяко вдишване. Проклетото нещо вече не му беше по мярка. Всъщност от самото начало не му беше по мярка.
— Северняците отстъпват! — прокънтя странният фалцет на Горст в ушите му. — Трябва да ги догоним!
— Генерале! Трябва да се прегрупираме. — Пред него изникна един от щабните му офицери. Бронята му беше покрита със ситни водни капчици. — Избързали сме много пред втората вълна. Прекалено много. — Той посочи към Осранг, в момента обвит в сивата пелена на усилващия се дъжд. — Северняшката конница е ударила Старикския полк, приклещени са и изостават на десния ни фланг…
— Адуанският доброволен? — успя да се изправи Яленхорм.
— Все още е в овощните градини, генерале!
— Откъсваме се от подкрепленията… — извиси глас друг офицер.
Горст махна ядосано с ръка.
— Проклети да са подкрепленията! Трябва да продължим!
Пискливият му глас звучеше още по-странно заради смехотворния контраст с гледката, която представляваше — огромен, як и опръскан от глава до пети с кръв. И дори не се беше задъхал.
— Генерале, полковник Винклър е мъртъв, господине, хората са изтощени, трябва да спрем!
Яленхорм прехапа устни и се загледа в билото на Героите. Да се възползва от възможността или да изчака подкрепленията? Погледна към северняшките копия на фона на посивялото небе. После към напрегнатото от нетърпение, опръскано с кръв лице на Горст. Накрая чистите тревожни лица на щабните офицери. Присви очи, обходи с поглед неколцината войници наоколо и поклати глава.
— Ще спрем за малко, до пристигане на подкрепленията. Ще подсигурим позицията си и ще съберем сили.
На лицето на Горст се изписа изражението на малко дете, току-що разбрало, че и тази година няма да получи кученце.
— Но, генерале…
— Споделям нетърпението ти, Бремър, повярвай ми — Яленхорм сложи ръка на рамото му, — но не всеки може да тича толкова дълго. Дау Черния е подготвен. Той е коварен враг, отстъплението може да е просто хитър ход, с който иска да ни вкара в капан. Няма да се оставя да ме излъже втори път. — Той погледна към надвисналите сърдити облаци в небето. — А и времето не е на наша страна. Тръгваме отново в момента, в който пристигнат подкрепленията.
