Поклати глава, докато минаваше между Златния и Желязната глава. Жалка картинка за двама старши главатари. Всъщност бяха жалка картинка и за просто двама мъже, но Гушата беше виждал и по-страшни неща. Егоизмът, малодушието и алчността вече не го изненадваха. Такива бяха времената.
— Гнусни червеи! — съскаше Дау, когато го настигна. Сграбчи каменната стена, откърти един камък. Целият се разтрепери от напрежение, сгърчените му устни се отваряха безмълвно. Застина с камъка в ръце, сякаш не знаеше да го запрати ли напред, да го стовари на нечия глава или да си размаже физиономията с него. Накрая кресна гневно и го постави обратно на стената. — Ще ги убия. Ще го направя. Да, ще го направя. Мамка му, ще ги подпаля.
— Не знам дали ще се запалят в тая влага, главатар — отбеляза с горчива гримаса Гушата. Той погледна през пелената на дъжда към Децата. — Пък и мисля, че скоро ще има много други за убиване. — Съюзът беше струпал солидно количество войска и както изглеждаше, вече започваха да оформят строй. Подреждаха се в редици. Много, много редици, в стегнати формации. — Изглежда, тръгват отново.
— Че защо не? Желязната глава само дето не ги приветства с добре дошли. — Дау пое дълбоко въздух, издиша тежко като разярен бик, готвещ се да нападне, и избълва през носа кълба пара в мразовития, влажен въздух. — Ще си речеш, че е лесна работа да си главатар. — Той размърда рамене, сякаш огърлицата му тежеше. — Но е като да влачиш шибана планина през кал до колене. Три дървета ми го каза. Каза ми, че водачът е сам сред хората си.
— Теренът все още е на наша страна — реши да пробва да отклони мислите му към предимствата Гушата. — Дъждът също ще помогне.
Дау замълча и се загледа в разперените пръсти на едната си ръка.
— Веднъж окървавени…
— Главатар! — Някакво момче си пробиваше път през тълпата навъсени войници отзад. Коженият му елек беше потъмнял по раменете от дъжда. — Главатар! Ричи го е загазил долу в Осранг! Здраво е притиснат, минаха моста и сега се бием по улиците. Има нужда от някой да… аа!
Дау го сграбчи зад врата, дръпна го рязко напред и извъртя грубо главата му към Децата и съюзническите войници, които пъплеха около каменния кръг като мравки, нападнали гнездо.
— Като гледаш, имам ли излишни хора? А? Как мислиш?
Момчето преглътна тежко.
— Не, главатар.
Дау го блъсна назад, то се запрепъва и ако Гушата не го беше подхванал, щеше да падне по гръб.
— Кажи на Ричи да държи колкото може — подхвърли през рамо Дау. — Може и да успея да му пратя помощ.
— Ще му кажа.
Момчето се отдалечи бързо и изчезна в тълпата.
На Героите се беше възцарила гробна тишина — от време на време някой прошепваше по нещо, подрънкваше на ризница, тропваше щит, а дъждът барабанеше тихо по броните. Долу на Децата някой наду рог — къса, тъжна мелодия, понесла се нагоре през дъжда. А може би бе просто къса мелодия, а тъгата идваше от Гушата. Замисли се кого от всичките тези хора там, долу, щеше да убие по-късно, а също кои от неговите ще бъдат убити от тях. На чие ли рамо лежеше студената ръка на Големия изравнител? На неговото? Притвори очи и се зарече, че ако днес се измъкне жив, ще се оттегли. Точно както го беше правил десетки пъти преди това.
— Май е време — Прекрасна протегна ръка.
— Ъхъ. — Гушата погледна ръката, стисна я и вдигна очи към лицето ѝ. Беше стиснала решително зъби, късата ѝ коса беше почерняла от дъжда, прорязана от дългия бял белег от едната страна. — Да не умираш, ей?
— Не смятам. Стой наблизо и ще гледам ти също да не умреш.
— Дадено.
Наоколо мъжете започнаха да стискат един другиму ръце, да се тупат по раменете — другарски чувства преди началото на кръвопролитието. Моментът, в който чувстваш онзи до теб по-близък от семейство. Гушата стисна ръцете на Потопа, на Скори, дори на Тръпката. Оглеждаше се и търсеше едрата лапа на Брак, тогава си спомни, че тя сега е в пръстта, някъде отзад сред Героите.
— Гуша.
Беше Веселяка Йон и по унилото му изражение личеше за какво идваше.
— Да, Йон. Ще им кажа. Знаеш, че ще го направя.
— Знам.
Двамата си стиснаха ръцете и едното ъгълче на устните на Йон потрепери. Това при него минаваше за усмивка. През цялото време Бек стоеше отстрани, със сплъстена на челото мокра коса, и гледаше с празен поглед към Децата.
Гушата взе ръката на момчето и я разтърси.
— Постъпи, както е редно. Остани с дузината си, застани зад главатаря си. — Надвеси се към него. — И гледай да не те убият.
Бек стисна ръката му.
— Ъхъ. Благодаря, главатар.
— Къде е Уирън?
— Няма страшно! — Той си проправяше път през мократа посърнала тълпа. — Уирън-от-Блай е тук!
По известни само нему причини, беше свалил всички дрехи и нарамил Меча, вървеше гол до кръста.
— Мътните го взели — промърмори Гушата. — Във всяка следваща битка си по-гол от предишната.
Уирън вирна глава и примижа към дъжда.
— Не нося риза в тоя порой. От мокрия плат ме щипят зърната на гърдите.
— Поредната загадка на истинския герой — поклати глава Прекрасна.
— Така си е — усмихна се Уирън. — Ами ти, Прекрасна? Теб не те ли щипят зърната от мократа риза? Искам да знам.
Тя стисна ръката му.
