Герои полностью

Почивката май нямаше да трае дълго. Все повече войници прехвърляха каменната стена и прииждаха в каменния кръг.

— Къде е Ретър?

— Тук съм, господине — викна момчето.

Беше пребледняло и видимо изплашено, но това май се отнасяше за всички наоколо.

Яленхорм се усмихна. Ето още един герой.

— Свири „Сбор“, момче, и се готви за „В атака“.

Не биваше да допускат лекомислие, но не трябваше да губят и инициативата. Това беше единственият им шанс за изкупление. Яленхорм извърна поглед към Героите. Дъждът барабанеше по шлема му, докато гледаше към каменния кръг. Толкова близо. Последните северняци пъплеха нагоре. Един стоеше на билото и гледаше право в него.

Желязната глава гледаше към Децата и нахлуващите между тях южняци.

— Мамка му — изсъска той.

От това болеше. Беше си извоювал име на човек, който никога не отстъпваше. Но не го беше спечелил с влизане в битки, за които беше сигурен, че ще загуби. Не смяташе да се изправя сам срещу могъщата армия на Съюза, само и само някой после да се изсекне просълзен и да каже, че Керм Желязната глава умря като герой. Той не искаше да свърши като Белобрадия или Кокала, нито като Яул Стареца. Всички те бяха умрели храбро, като герои, но днес кой пееше за тях?

— Изтегляй се! — викна той на последните от хората си, махайки подканящо и насочвайки ги между побитите заострени колове по склона.

Срамота е да обърнеш гръб на врага, но по-добре очите им в гърба ти, отколкото копията им в корема ти. Щом Дау Черния иска този безполезен хълм и безполезните му камъни, сам да се бие за тях.

Той тръгна начумерен през просеката в покритата с мъх стена, която опасваше билото на Героите. Вървеше бавно, изпъчил гърди и вдигнал гордо глава, с надеждата, че хората ще си кажат, че всичко това е по план, че за страхливост и дума не мо…

— Гледай ти, гледай ти. Кого виждам да бяга от южняците, ако не Керм Желязната глава?

Естествено, Глама Златния, това надуто копеле. Стоеше подпрян на един от камъните с мазна усмивка на тлъстата му белязана физиономия.

Мамка му, как само мразеше копелето. Тия тлъсти бузи. Тия мустаци — като двойка жълти плужеци над дебелата му горна устна. Желязната глава потрепери от погнуса при вида му. А да го гледа така самодоволно нахилен, направо му идеше да си избоде очите.

— Отстъпление — изръмжа той.

— Нагъзване, бих казал аз.

Това предизвика смях от околните, но той бързо секна, когато Желязната глава приближи и се озъби насреща му. Златния отстъпи крачка назад, присвитите му очи се стрелнаха към извадения меч в ръката на Желязната глава и неговата се спусна към секирата на кръста му.

Желязната глава спря. Не беше спечелил името си, оставяйки гневът да го води за носа. Имаше си време и начин за уреждане на подобни сметки. И то не беше сега, с толкова много свидетели наоколо и при равни шансове. Не. Ще изчака подходящия момент и ще се погрижи да му се наслади подобаващо. Затова насили усмивка на лицето си.

— Е, не може всички да сме смелчаци като теб, Глама Златния. Иска се доста смелост да блъскаш с лице по нечий юмрук.

— Аз, мамка му, поне останах и се бих, нали? — озъби се Златния и няколко от хората му застанаха наежени около него.

— Е, предполагам, да паднеш от коня и после да избягаш, също минава за бой.

Сега Златния се озъби насреща му.

— Ти ли смееш да ми говориш за бягство, ти, страхливо…

— Стига. — Отляво на Дау Черния стоеше Кърнден Гушата, отдясно Коул Тръпката, а зад него Уирън Перкото. След тях се появи тежковъоръжената, белязана и навъсена дузина на Дау. Страховита компания, но изражението на лицето на Дау всяваше повече ужас от всички тях, взети накуп. Тресеше се от ярост и очите му напираха да изхвръкнат. — Това наричаме именити войни в днешно време, така ли? Две големи имена и хленчещи дечица зад тях? — Дау се изплю на земята между Златния и Желязната глава. — Руд Три дървета беше твърдоглаво копеле, Бетод беше коварно копеле, а Кървавия девет — зъл копелдак, но мъртвите са ми свидетели, понякога ми липсват. Това бяха мъже! — изрева той в лицето на Желязната глава и го опръска със слюнка. Всички подскочиха стреснати. — Кажеха ли нещо, правеха проклетото нещо!

Желязната глава направи предпазлива крачка назад, без да откъсва очи от оръжията на Дау, в случай че се наложеше да направи още няколко, този път по-бързо. Подобна битка не му беше по вкуса, по-малко дори от тази със Съюза. Много по-малко. За късмет, Златния не можа да се удържи да не навре счупения си нос в това.

— Напълно съм съгласен с теб, главатар! — изрепчи се той. — Напълно си прав!

— Не думай? — Дау се обърна към него с изкривена от презрение уста. — О, браво на мен!

Той изблъска с рамо Златния от пътя си и поведе хората си към стената.

Когато Желязната глава се обърна, видя Гушата да го гледа кръвнишки изпод посивелите си вежди.

— Какво? — сопна се той.

Гушата не отговори, само продължи да го гледа.

— Знаеш какво — каза накрая.