— Ти си гледай твоите, Перко, на моите аз ще им бера грижата.
Всичко наоколо беше ярко и светло, притихнало, застинало неподвижно. Броните блестяха, окъпани в капчици вода, дългият животински косъм по кожите беше накъдрен от дъжда, ярко боядисаните щитове лъщяха от полепналата по тях влага. Пред очите на Гушата изникваха лица, познати и непознати. Нахилени, сериозни, мрачни, налудничави, изплашени. Той протегна ръка, Уирън я стисна в шепата си и се нахили до уши.
— Готов ли си?
Гушата имаше известни съмнения по въпроса. Добре познати съмнения. Сутрин ставаше с тях, ядеше с тях, дишаше с тях — в продължение на двайсет и повече години. Не минаваше и ден, без да му напомнят за себе си. Всеки ден, откакто погреба братята си.
Но сега нямаше място за съмнения.
— Готов съм.
Той изтегли меча си и се загледа в съюзническата армия. Стотици, хиляди, размазани от дъжда до ярки цветни петна и проблясъци на стомана. Усмихна се. Може би Уирън беше прав, човек е истински жив само когато е лице в лице със смъртта. Гушата вдигна меч, нададе боен вик и мъжете около него го подеха.
После зачакаха идването на Съюза.
Слънцето трябваше вече да се е вдигнало, но това по нищо не личеше. Навъсените облаци се бяха скупчили на небето и то беше притъмняло. Отвратително притъмняло. Доколкото виждаше, донякъде за своя собствена изненада, движение нямаше. Копията и върховете на шлемовете продължаваха да си стоят зад стената, помръдваха от време на време, но си бяха там. Атаката на Митерик отдавна беше започнала. Това поне Тъни чуваше. Но на този забравен, отдалечен край на бойното поле северняците не помръдваха от място, стояха и чакаха.
— Още ли са там? — попита Уорт.
Очакването на ден като днешния караше повечето хора да пълнят гащите. В това отношение кавалерист Уорт беше уникален. При него то имаше обратен ефект.
— Още са там.
— Не тръгват ли? — изписка Жълтен.
— Ако бяха, ние също щяхме да сме тръгнали, не мислиш ли? — Тъни погледна за последно през далекогледа. — Не. Не помръдват.
— Това шумът от битка ли е? — промърмори Уорт, когато вятърът донесе далечния рев на множество гърла, цвилене на коне и стържене на метал.
— Ако не е битка, значи, е сериозна разправия в конюшня. Мислиш ли, че е разправия в конюшня?
— Не, ефрейтор Тъни.
— Нито пък аз.
— Какво става, тогава? — попита Жълтен.
Един останал без ездач кон, с размятани стремена, изскочи на хребета отпред. Спусна се надолу към водата, спря и започна кротко да пасе.
Тъни свали далекогледа.
— Честно казано, нямам представа.
Дъждът забарабани по листата.
Отъпканата ечемична нива беше осеяна с мъртви или умиращи коне и хора. Точно пред Калдер и откраднатите знамена бяха струпани на огромна кървава купчина от оплетени крайници и тела. Няколко крачки встрани трима от хората му се препираха, докато опитваха да извадят копията си, забити в тялото на мъртъв съюзнически войник. Няколко момчета притичваха и събираха годните за повторна употреба стрели. Неколцина не бяха устояли на изкушението, бяха се покатерили върху купчината мъртви тела в последния ров и бяха започнали вече да тършуват из труповете за плячка, а Хансул Бялото око им крещеше да се връщат в редицата си.
Със съюзническата кавалерия беше свършено. Смел опит, но доста необмислен. Според Калдер двете често вървяха ръка за ръка. Като капак на всичко, веднъж провалили се, те не се отказаха и се бяха хвърлили в нова атака, още по-обречена на провал от предишната. Не повече от шейсетина бяха преминали третия ров отдясно, успели някак да прехвърлят и Стената на Клейл и убили няколко от стрелците, преди на свой ред да бъдат довършени с копия и стрели. Безсмислено, като да метеш плаж. Това е проблемът с гордостта, смелостта и всички онези мъжки качества, за които странстващите певци се деряха с пълно гърло. Колкото повече от тях притежаваш, толкова по-вероятно ще свършиш на дъното на ямата, затрупан от други мъртви тела. Цялата смелост и дързост на Съюза не постигнаха нищо повече от това, да повдигнат духа на хората му и да им върнат спомените за времето, когато баща му седна на трона на Севера.
И сега, докато оцелелите съюзнически войници се връщаха обратно, кой още на кон, кой накуцвайки, те им го показваха. Танцуваха, пляскаха с ръце и подвикваха подигравателно. Стискаха си ръцете, пляскаха се по гърбовете и блъскаха един в друг щитовете си. Скандираха името на баща му, това на брат му, а все по-често и неговото, което истински го радваше. Братя по оръжие, кой би повярвал? Посрещна с широка усмивка виковете на хората му и размаханите във въздуха оръжия, вдигна меч и на свой ред го размаха към тях. Зачуди се дали е прекалено късно да намаже малко кръв по острието, защото по време на битката така и не успя да го стори. А наоколо имаше предостатъчно кръв. Също така Калдер бе убеден, че собствениците ѝ надали щяха да възразят.
— Главатар?
— Ъ?
Бледоликия посочи на юг.
— Май по-добре да върнеш момчетата обратно на позиция.
