Дъждът започваше да се усилва. Едрите капки запляскаха, нашариха земята с големи мокри петна и задрънкаха по броните на живи и мъртви. Той покри със сива пелена бойното поле на юг, но зад останалите без ездачи коне и куцащите, останали без коне ездачи Калдер забеляза раздвижване в ечемичното поле пред Стария мост.
Засенчи с длан очи. От дъжда изплуваха нови и нови силуети, които постепенно се превръщаха от сиви привидения във фигури от стомана и човешка плът. Съюзническата пехота. Огромни блокове от стегнати, добре организирани и ужасяващо целеустремени редици, които напредваха равномерно през ечемика под гъста гора от копия и провиснали мокри знамена.
Хората му също ги видяха и веселието секна на мига. Гласовете на именитите войни прокънтяха в дъжда, мъжете тръгнаха обратно и заеха с мрачни лица местата си зад третия ров. Бялото око организираше по-леко ранените, за да застанат отзад в резерва или да запълнят отворени дупки в редицата. Калдер се замисли дали преди края на този ден няма да се наложи да запълват дупки и по него самия. Вероятността бе голяма.
— Предполагам, не си им подготвил някой друг номер? — попита Бледоликия.
— Не мисля. — Освен ако да хукне презглава не се брои. — Ти?
— Само един.
Възрастният войн внимателно избърса кръвта от меча си с един парцал и го вдигна пред себе си.
— А. — Калдер сведе поглед към неговото все още чисто острие, покрито със ситни капчици дъжд. — Това.
— Нищо не виждам! — изсъска баща ѝ, пристъпи по-напред и пак погледна през далекогледа, явно със същия ефект. — Ти?
— Не, господине — отвърна сърдито един от щабните му офицери.
Бяха проследили прибързаната атака на Митерик в пълно мълчание. После, с първите лъчи на зората, началото на настъплението на Яленхорм. Тогава започна да ръми. Първо Осранг изчезна в сивата пелена отдясно, после Стената на Клейл отляво, след нея и Старият мост и накрая — безименната странноприемница, където вчера Финри за малко не се прости с живота си. Сега вече дори плитчините приличаха на призрачно видение под сивия покров. Всички стояха, парализирани от тревога, и напрягаха слух за следващия шум, който от време на време успяваше да проникне през приглушения шепот на дъжда. От това, което виждаха в момента, в долината все едно нямаше сражение.
Баща ѝ започна да крачи нервно напред-назад, кършейки нервно пръсти. Спря до нея и се вгледа в сивата пелена отпред.
— Понякога си мисля, че няма по-безпомощен човек на света от главнокомандващия на бойното поле — промърмори той.
— Какво ще кажеш за дъщеря му?
Той ѝ се усмихна сдържано.
— Добре ли си?
Тя понечи да отвърне на усмивката, но се отказа.
— Добре съм — излъга Финри, очевидно доста неубедително. Вратът я болеше при всяко движение на главата, ръката при всяко размърдване на дланта или китката, раната на главата — непрекъснато, но освен реалните болки, имаше чувството, че непрекъснато се задушава от някаква невидима заплаха. Стряскаше се и се оглеждаше като скъперник за изгубена кесия, без да осъзнава какво всъщност търси. — Имаш много по-важни неща, за които да…
Сякаш в подкрепа на думите ѝ, той вече се отдалечаваше към току-що появилия се от изток вестоносец.
— Какви са новините?
— Полковник Брок докладва, че хората му вече са започнали атаката на моста в Осранг! — Значи, Хал вече е влязъл в битка. И естествено, командва от първа редица. Финри усети как започва да се поти. Влагата под шинела на Хал се срещна с тази от дъжда, напираща отгоре, и двете се смесиха в умопомрачително сърбящо кресчендо. — Междувременно полковник Бринт командва атаката над диваците, които вчера… — Очите на мъжа се стрелнаха тревожно към Финри, после обратно към баща ѝ. — Над диваците.
— И?
— Това е всичко, лорд-маршале.
Баща ѝ направи горчива гримаса.
— Благодаря. Върни се с повече новини, когато можеш.
Вестоносецът отдаде чест, извърна коня си и препусна в галоп през дъжда.
— Безспорно сега съпругът ти се отличава неимоверно на бойното поле. — Баяз се подпря на жезъла си до нея. Голото му теме лъщеше от вода. — Командва от първа редица, точно като Харод Велики. Героят на деня! Винаги съм се възхищавал на мъже с подобна натура.
— Може би трябва сам да опиташ някой ден.
— О, опитвал съм. На младини бях доста гореща глава. Но ненаситната жажда за опасности става все по-голяма рядкост с напредване на годините. От героите има полза, но е необходим и някой, който да ги насочва в правилната посока. И да разчиства след тях. Винаги предизвикват овациите на тълпата, но оставят след себе си такава бъркотия. — Баяз се потупа замислено по корема. — Не, чаша чай в тила е доста повече в мой стил. Нека мъже като съпруга ти обират овациите.
— Колко щедро от твоя страна.
— Нали, повечето хора дори не го забелязват.
— Къде ти е чаят тогава?
Баяз се вгледа намръщен в празната си ръка.
— Тази сутрин прислужникът ми има… по-важни задачи за вършене.
— Нима има нещо по-важно от това, да се отзовава на всяка твоя прищявка?
— О, прищевките ми се простират далече отвъд чайника…
