Това Бек вече го знаеше и без да му го казват, но хората бяха така нагъсто сбутани в кръга на Героите, че не виждаше почти нищо. Само мокри кожи по раменете на мъжете, мокри брони, лъснали от вода оръжия и навъсени физиономии, по които на струйки се стичаше дъждът. Самите Герои представляваха само неясни сенки — призрачни видения зад гъстата гора от щръкнали към небето копия. Не се и чуваше много — плющенето и пляскането на дъжда по земята и тихото барабанене на капките по броните. От подножието на хълма долитаха, приглушени от пороя, дрънченето на метал и виковете на прииждащите южняци.
Тълпата се лашна силно на една страна и Бек усети как краката му се отлепят от земята и ритат свободно във въздуха. Когато отново стъпи на тях, се озова в гъсто меле от блъскащи се, ръгащи се и крещящи мъже. Отне му известно време да осъзнае, че те не бяха врагът, но при толкова много размахани във всички посоки остриета не беше необходим враг, за да те наръгат в топките. Рефт не умря от съюзнически меч, нали така?
Някой го фрасна с лакът в главата и Бек залитна настрани, където го блъсна друг и го свали на колене. Нечий ботуш премаза ръката му в калта. Вкопчи се в един щит с изрисувана на него драконова глава и се вдигна отново на крака, а собственикът му не остана никак доволен. Един брадат войник му изрева нещо в лицето. Шумът от битката се усили. Мъжете напираха с всички сили, едни да стигнат по-бързо отпред, други да се махнат оттам. Едни стискаха рани, други оръжия. Кръвта розовееше, размита от дъжда. Лицата им бяха плувнали във вода и обезумели от ярост или ужас.
Мъртвите му бяха свидетели, искаше да избяга. Не знаеше дали не плаче. Знаеше само едно, че не иска отново да се провали. Остани с дузината си, така каза Гушата, нали? Застани зад главатаря си. Примига срещу дъжда и зърна за миг подгизналото черно знаме на Дау Черния. Знаеше, че Гушата ще е някъде там. Запровира се през мелето от блъскащи се тела и пързалящи се в калта ботуши. Стори му се, че зърна част от озъбената физиономия на Дрофт. Чу рев и към него се понесе копие. Не се движеше бързо. Дръпна глава настрани, колкото можа повече, и стоманеният връх мина покрай ухото му. В другото му ухо някой изпищя и той усети топлината и тежестта му, когато онзи се увеси на рамото му. Изпъшка и изхърка. По ръката му потече нещо топло. Бек размърда рамене, отърси се от трупа и го остави да се свлече в калта.
Тълпата отново се лашна и той се понесе, хлъзгайки крака наляво, зяпнал от изненада и усилие да не падне отново на земята. Дъждът плисна топъл по едната му буза, човекът точно отпред изчезна и Бек се озова пред празно пространство — парче гола, кална земя, покрита с трупове, прободени от пороя локви и натрошени копия.
А от другата ѝ страна — врагът.
Дау изрева нещо през рамо, но Гушата не можа да го чуе. Не чуваше нищо освен пороя и глъчката от дрезгави гласове, която почти заглушаваше бурята. Беше прекалено късно за нови заповеди. Сега беше време човек да се придържа към вече дадените и да се надява, че хората му ще постъпят, както е редно, и ще се бият. Стори му се, че видя дръжката на Меча да се движи между копията. Трябваше да е при дузината си. Да остане с тях. Защо прие да стане втори на Дау? Може би, защото навремето беше втори на Руд Три дървета и някак се надяваше, че като заеме отново мястото на втори, светът пак ще е като преди. Стар глупак, който гони призраци. Прекалено късно е. Трябваше да се ожени за Колуен, когато имаше възможността. Или поне да ѝ предложи. Да ѝ даде шанса да го отблъсне.
Притвори очи и пое бавно хладния влажен въздух.
— Трябваше да си остана дърводелец — прошепна.
Но тогава мечът беше по-лесният избор. За да правиш неща от дърво, ти трябват цял куп инструменти — длета и триони, тесли — малки и големи, пирони, чукове, шила, дъски. За да бъдеш убиец — само два. Острие и желание. Стисна мократа дръжка на меча. Само дето вече не беше сигурен, че имаше желанието. Грохотът на битката постепенно се усили и се смеси с рева на собствения му дъх и тътена от ударите на сърцето му. Изборът е направен. Гушата стисна зъби и отвори рязко очи.
