Вървяха през дъжда, колкото бързо позволяваше куцането на Потопа, а то не беше много. Единствената светлина, с която разполагаха, беше от факлата в ръката на Рефт, а тя стигаше само колкото да освети няколко крачки разровена кал напред, изпотъпкани посеви от двете страни на пътя, изплашените детски личица на Брейт и Колвинг и глуповатата физиономия на Стодър. Напрягаха очи към скупчените в далечината светлинки на Осранг — самотни насред огромната черна долина — и бледото им сияние в надвисналите отгоре облаци. Всички стискаха отчаяно смехотворните подобия на оръжие, с които разполагаше жалката им сбирщина от просяци. Все едно отиваха на битка. За днес битката беше свършила обаче и те я бяха пропуснали.
— Защо, мътните го взели, се влачим най-отзад? — изропта Бек.
— Заради моя калпав крак и твоята липса на опит — сопна се през рамо Потопа.
— А откъде да имаме опит, като сме все отзад?
— На първо време трупай опит в това, как да не те убият, много полезно нещо, в което човек да се усъвършенства, ако питаш мен.
Но Бек не питаше. Уважението му към Потопа се изпаряваше с всяка следваща миля от пътя. Дъртото копеле май друго не знаеше, освен как да ги държи настрана от битката, където да изпълняват какви ли не, достойни за пълен идиот, задачи — копаене, носене на това или онова, палене на огньове. А, и това да си държи крака на топло. Ако Бек искаше женска работа, щеше да си остане във фермата и да си спести няколко ветровити нощи на открито. Той беше дошъл да се бие, да си спечели име и да върши работа, достойна за песните. И тъкмо щеше да го каже, когато Брейт го подръпна за ръкава и посочи нещо отпред.
— Там има нещо! — изписка той.
Бек забеляза движение, няколко тъмни силуета и целият настръхна. Напипа трескаво дръжката на меча. Светлината на факлата падна върху три неща, които висяха на вериги от клоните на едно крайпътно дърво. Бяха овъглени. Въртяха се, поклащаха се бавно, а клонът над тях поскърцваше тихо.
— Дезертьори — каза Потопа, без да забавя крачка. — Обесени и изгорени.
Бек ги огледа, докато минаваше покрай тях. Не приличаха на хора, по-скоро на овъглено дърво. Средният имаше нещо окачено на врата, табела може би или подобно, но то беше така почерняло и сгърчено от пламъците, че нищо не се виждаше, но Бек и бездруго не можеше да чете.
— Защо са изгорени? — попита Стодър.
— Защото Дау открай време си пада по миризмата на горящо месо.
— Това е предупреждение — прошепна Рефт.
— И какво предупреждава?
— Не дезертирай — отвърна Потопа.
— Глупако — добави Бек. Не че го ядоса кой знае колко, просто гледката на почернелите подобия на тела го караше да настръхва. — Страхливците друго не заслужават, ако питаш…
Прекъсна го нов писък. Този път беше Колвинг и ръката на Бек отново се стрелна към меча.
— Просто хора от града.
Рефт вдигна високо факлата и светлината ѝ падна върху няколко тревожни лица.
— Нямаме нищо! — Един старец начело на групата размаха към тях кльощави ръце. — Нямаме нищо!
— Ние нищо не искаме. — Потопа посочи с палец през рамо. — Продължавайте си по пътя.
И те отминаха, тътрейки крака. Бяха предимно старци, жени и едно-две деца. По-малки и от Брейт, а това означаваше току-що проговорили. Всичките превиваха гръб под вързопи с покъщнина, няколко бутаха пред себе си скърцащи, пълни с вехтории колички. Щавени кожи, износени инструменти, тенджери и тигани. Точно каквото би излязло от майчината му къща във фермата.
— Изнасят се — обади се с пискливия си гласец Колвинг.
— Знаят какво предстои — каза Рефт.
Осранг изплува от тъмнината — палисада от дървени стволове със заострени върхове и висока каменна кула зад празните порти, с процеждаща се през тесни прозорци светлина. Отпред стояха на стража мъже, с мрачни изражения на лицата и копия в ръце, те напрягаха очи в мрака и дъжда. Няколко момчета копаеха огромна яма под светлината на побити на колове факли. По лицата им се стичаше вода и кал.
— Мамка му — прошепна Колвинг.
— Мъртвите са ми свидетели… — изписка Брейт.
— А ето ги и тях — обади се Стодър и дебелата му долна устна висна под зяпналата му уста.
