Бек не намери думи за това, което видя. Първоначално беше помислил купчината отстрани за камара по-светла глина, но сега виждаше ясно, че това бяха човешки тела. Когато Гелда, който живееше в края на долината, се удави в реката, Бек го видя, преди да бъде погребан. Тогава не му направи кой знае какво впечатление, смяташе се за закоравял мъж, но това тук беше различно. Телата изглеждаха така странно, съблечени чисто голи и нахвърляни едно връз друго, лъснали от дъжда. Не можеше да повярва, че бяха хора, и от самата мисъл за това му прилоша. Видя в купчината лица и части от лица. И ръце и крака, оплетени в едно чудовищно създание. Дори не искаше да мисли колко хора бяха всъщност. Видя един щръкнал от камарата крак, а раната на бедрото му зееше като черна уста. Не приличаше на истинска. Докато минаваха покрай тях, едно от момчетата спря да копае за момент и ги изпроводи с поглед. Стискаше лопатата в бледите си ръце, а устата му беше изкривена, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.
— Хайде, по-бързо — подкани ги Потопа и ги поведе под арката на портата, чиито две крила висяха разбити отстрани.
На земята лежеше стволът на огромно дърво. Клоните му бяха окастрени, някои оставени по-дълги, за да служат за дръжки. Единият му край беше заострен и отгоре му набит връх от грубо изковано желязо, по което личаха пресни резки.
— Мислиш ли, че това им е бил таранът? — прошепна Колвинг.
— Така мисля — отвърна Рефт.
Градът изглеждаше странно. Страховито. Някои от къщите бяха със залостени врати и прозорци, а тези на други зееха празни и тъмни. Групичка брадати мъже седяха пред една от къщите, гледаха свирепо и си подаваха манерка. В сянката на една от тесните алеи между две къщи се спотайваха деца — очите им проблеснаха за миг, докато факлата минаваше покрай тях. Отвсякъде се чуваха странни звуци. Тропане, звън на метал. Тежки стъпки и викове. Между къщите притичваха групи мъже с факли в ръце и извадени оръжия.
— Какво става? — попита Стодър с онзи негов просташки глас.
— Малко плячкосване, това правят.
— Но… това не е ли наш град?
— Били са се за него — сви рамене Потопа. — Някои са умрели за него. Няма да си тръгнат с празни ръце.
Един войник с дълги мустаци седеше с бутилка в ръка под капещата стряха на къща и ги гледаше присмехулно, докато вървяха. До него, на прага на вратата лежеше труп, наполовина вътре, наполовина вън. Тилът му представляваше лъскава, лепкава пихтия. Не личеше дали е на човека, живял в тази къща, или на някой, който се е бил в нея. Нито дори дали беше мъж, или жена.
— Изведнъж нещо се умълча — каза Рефт.
Бек искаше да отвърне подобаващо, но само успя да измънка едно „ъхъ“.
— Чакайте тук — каза Потопа и се отправи към мъж с червено наметало, който сочеше и разпращаше войници насам-натам.
В една алея отстрани имаше хора. Седяха на земята прегърбени, с вързани на гърба ръце.
— Пленници — каза Рефт.
— Не изглеждат по-различно от нас — каза Колвинг.
— Не са. — Рефт ги огледа смръщено. — Предполагам, от хората на Кучето са.
— Освен този — каза Бек. — Този е южняк. — Мъжът беше с превързана глава и беше облечен с една от онези странни връхни дрехи, дето имаха войниците от Съюза. Единият ѝ червен ръкав беше съдран, ръката отдолу беше цялата ожулена. Другият имаше маншет, извезан с лъскави златни конци.
— Така — каза Потопа, докато вървеше обратно. — Вие оставате да пазите пленниците, а аз отивам да видя какво имаме за правене утре. И гледайте никой да не умира, нито те, нито вие! — провикна се през рамо той и продължи напред по улицата.
— Пазене на пленници — изсумтя сърдито Бек.
Като гледаше засрамените им лица, част от насъбраната през деня горчилка започваше да се връща.
— Мислиш, че заслужаваш по-добра работа, а? — Въпросът дойде от един с налудничава физиономия, чийто корем беше омотан с превръзка, цялата в засъхнали кафяви петна и тук-там някое прясно червено. Седеше на земята, с вързани глезени и ръце на гърба. — Шибани хлапета, още имена нямате!
— Млъквай, Кривокрак — изръмжа друг пленник, без да вдига глава.
— Ти млъквай, задник такъв! — Кривокракия го изгледа така, сякаш се готвеше да го разкъса със зъби. — Каквото ще да става тая вечер, но утре Съюзът ще е отново тук. Повече са от мравките по земята. А с тях и Кучето, а ти знаеш кого води със себе си Кучето, нали? — Той се ухили зловещо и очите му се облещиха, докато изговаряше името. — Кървавия девет.
Бек усети как лицето му пламва. Кървавия девет беше убил баща му. В дуел, със собствения му меч. Същият, който сега висеше на колана му.
— Лъжеш — изписка Брейт. Момчето почти се тресеше от страх, въпреки че те имаха оръжия, а пленниците бяха вързани на земята. — Дау Черния уби Кървавия девет преди много години!
— Ще видим тая работа — продължи да се хили като побъркан Кривокракия. — Още утре, шибано кутре такова. Ще ви…
— Остави го на мира — каза Бек.
— О, нима? Я да ти чуя името на тебе.
Бек се засили и срита Кривокракия в топките.
