— За това, че се грижи за Алис през всичкото това време. Знам, че не е много възвишена натура…
— За мен беше удоволствие — излъга Финри. — Все пак двамата с Хал сте толкова добри приятели — добави тя, тактичен намек, че от него се очаква да продължи в същия дух.
— Хал е от хората, които няма как да не харесваш.
— Така е, нали?
Минаха покрай предния пост на някое от подразделенията и светлината на газените фенери в ръцете на щабните офицери на Мид се отрази във върховете на копията на четирима войници, увити в подгизнали наметала. Зад тях имаше още мъже, които разтоварваха съсипано от дъжда оборудване от товарните коне, бореха се с опъването на натежалите платнища на палатките, които вятърът бляскаше обратно в лицата им. Една окаяна на вид групичка се редеше на опашка пред един импровизиран навес, от чийто брезент капеше вода. Носеха всякакви по вид и размери тенекиени съдове и чакаха отмерването на порциона.
— Няма ли хляб? — питаше един.
— Съгласно устава, брашното е допустим заместител — отвърна му старшината под навеса, съсредоточен в прецизното отмерване на везните.
— Допустимо? На какво да го печем това брашно?
— Можеш да си го печеш на тлъстия задник, ако питаш… о, моля за извинение, милейди.
Той почтително докосна върха на шапката си, когато забеляза Финри. Все едно гледката на гладни войници не е обида, а думата „задник“ може да накърни деликатната ѝ душа.
Това, което първоначално приличаше на най-обикновена могила в далечината, се оказа схлупена стара постройка, цялата обрасла в брулен от вятъра бръшлян. Имаше вид на нещо средно между къща и хамбар и вероятно служеше и за двете. Мид слезе от коня с цялата царственост на кралица в деня на коронацията си и поведе щаба си през тясната врата. Полковник Бринт спря, за да пусне Финри пред себе си.
Помещението беше претъпкано с подгизнали от дъжда офицери, нямаше таван и гредите на покрива се виждаха. Миришеше на влага и вълна. Атмосферата напомняше на кралско погребение — хората се надпреварваха кой ще изглежда по-сериозен, докато вътрешно умираха от любопитство да узнаят какво им се пада от завещанието. Генерал Митерик стоеше пред една гола каменна стена и гледаше начумерено над мустаците си. Беше пъхнал една ръка между две копчета на куртката си, с щръкнал нагоре палец, сякаш позираше за портрет — непоносимо претенциозен, при това. Недалече от него Финри забеляза масивното безизразно лице на Бремър дан Горст и му се усмихна, на което той отвърна с едва забележимо кимане.
Баща ѝ стоеше пред голяма карта и сочеше отривисто към отделните позиции. Познатият прилив на гордост се надигна като топла вълна в гърдите ѝ, изпитваше го всеки път, когато виждаше баща си да работи. Той беше самото олицетворение на главнокомандващ. Когато чу влизането им, той се обърна, стисна ръката на Мид и когато очите му срещнаха тези на Финри, я дари с бегла усмивка.
— Лорд-губернатор Мид, задължен съм ви за бързия марш на север.
Според Финри, ако Негова Светлост определяше маршрута, дивизията щеше да е още пред Олесанд, в чудене накъде точно е север.
— Лорд-маршал Крой — поздрави сдържано губернаторът.
Взаимоотношенията им бяха доста обтегнати. Като губернатор на Англанд, Мид имаше по-висок статут от този на Крой, но сега, като лорд-маршал с кралска мисия, и във война, баща ѝ го превъзхождаше по ранг.
— Осъзнавам, че ви накарах да оставите обсадата на Олесанд, но имаме нужда от вас тук.
— Виждам — отвърна с обичайната си надменност Мид. — Разбирам, че е имало известни…
— Господа! — застаналите до вратата се отдръпнаха, за да направят място на някого. — Моля да ме извините за закъснението, пътищата са задръстени.
Новодошлият, набит плешив мъж, изтръска реверите на изцапаното си от пътя палто и най-безцеремонно изпръска околните с вода.
Придружаваше го един-единствен, къдрав прислужник с кошница в ръка, но липсата на помпозност не можа да заблуди Финри. Тя се беше постарала да запомни всеки един от управлението на Съюза, всеки един член на Камарата на лордовете и Висшия съвет, а също и степента на влияние, което притежаваха. С две думи, с антураж или без, оттеглил се или не от управлението, Баяз, Първия магус, превъзхождаше по ранг всички присъстващи.
— Лорд Баяз, позволете да ви представя лорд-губернатор Мид — зае се с представянето маршал Крой, — командващ Трета дивизия на Негово Величество.
Първия магус, незнайно как, успя да стисне ръката му и едновременно с това да го игнорира напълно.
— Познавах брат ви. Добър човек. Голяма загуба за всички ни. — Мид понечи да отговори, но Баяз вече бе отклонил вниманието си към къдравия прислужник, който извади от кошницата чаша за чай и му я подаде. — А! Чай! Нищо не е така страшно с чаша чай в ръка, нали? Някой ще желае ли чаша чай? — Желаещи нямаше. Пиенето на чай се смяташе за изключително антипатриотична проява, предвид гуркулският произход на напитката, почти равносилна на държавна измяна. — Никой?
— Аз бих изпила чаша. — Финри се шмугна ловко пред лорд-губернатора, така принуждавайки го да отстъпи назад. — Идеалната напитка за това време.
