— Ето го името ми! — Той продължи да го рита където свари и да излива цялата насъбрана злоба. — Ето го името ми! Ето го шибаното ми име, наслуша ли му се?
— Извинявай, че те прекъсвам.
— Какво? — изръмжа Бек и стиснал юмруци, се обърна рязко назад.
Пред него стоеше едър мъж, може би почти една глава по-висок от него. По дългия животински косъм на преметнатата през раменете му кожа блестяха капки дъжд. Едната половина на лицето му беше изцяло покрита с най-големия и отвратителен белег, който Бек някога беше виждал, а на мястото на окото блестеше метално топче.
— Аз съм Коул Тръпката — почти прошепна дрезгаво мъжът.
— Ъхъ — изграчи сподавено Бек.
Беше чувал историите за него. Всички ги знаеха. Говореше се, че Тръпката вършел за Дау Черния работата, която била прекалено черна дори за него. Казваха, че се бил при Черен кладенец, при Кумнур, Дънбрек и във Височините. Тогава се биел редом с Руд Три дървета и Кучето. Редом с Кървавия девет дори. После отишъл на юг, през морето и там научил магия. Говореше се, че даром се отказал от окото си и сложил металното. А то според приказките било направено от вещица и с него Тръпката виждал мислите на хората.
— Дау Черния ме праща.
— Ъхъ — прошепна Бек и усети как косата му настръхва.
— Да взема един от тези. Офицер от Съюза.
— Май е този.
Колвинг смушка с палеца на крака си мъжа с разкъсания ръкав и той изпъшка.
— Я гледай ти, кучката на Дау Черния! — Кривокракия се беше надигнал и отново се хилеше с окървавена уста. По превръзката му бяха избили нови пресни петна. — Я изджафкай нещо, Тръпка. Лай, копеле такова!
Бек не можеше да повярва на ушите си. Никой от останалите също. Може би знаеше, че тази рана на корема ще го довърши, така или иначе, или просто беше полудял от болката.
— Хм. — Тръпката придърпа нагоре крачолите на панталона и клекна пред Кривокракия. В момента, в който го направи, в ръката му отнякъде изникна нож. Съвсем малък, острието му не беше по-дълго от човешки пръст и проблесна жълто, оранжево и червено на светлината от факлите. — Знаеш кой съм, значи, а?
— Коул Тръпката. Мен не ме е страх от псета!
Тръпката повдигна учудено една вежда — онази над здравото око, другата остана неподвижна.
— Ама и ти си един герой, а? — Той мушна с ножа Кривокракия в прасеца. Не натисна много. Точно както Бек смушкваше с пръст брат си, когато го будеше да става. Върхът на острието потъна безшумно в крака и веднага излезе обратно навън. Кривокракия се озъби и започна да се дърпа. — Кучката на Дау Черния съм, казваш? — Той го мушна в другия крак и този път острието потъна в бедрото, малко по-дълбоко. — Вярно, върша гадна работа. — Последва ново мушкане, по-високо в бедрото. — Но кучетата не могат да държат ножове, нали? — Не изглеждаше ядосан. По-скоро отегчен. — А аз мога.
Нови две мушкания, бързо едно след друго.
— Аа. — Кривокракия се изви на една страна и се изплю на земята. — Ако имах оръжие…
— Ако. — Тръпката го наръга в корема през превръзката. — Но нямаш и това е положението. — Кривокракия се беше извъртял по корем и той го намушка в гърба. — А аз имам. Ето, гледай. — Той заби още три пъти острието в гърба му. — Виж де, герой.
Започна да мушка надолу, в задника, в бедрата, навсякъде. По целия панталон на Кривокракия избиха тъмни петна.
Кривокракия изпъшка и потрепери, а Тръпката въздъхна, изтри малкото острие в ръкава на съюзническия офицер и златните конци се обагриха в червено.
— Така. — Той хвана под мишница южняка, вдигна го на крака и внимателно прибра ножа някъде по колана си. — Този го вземам с мен.
— Какво да правим с него? — за своя собствена изненада, промълви с изтънял от уплаха глас Бек и кимна към стенещия в калта северняк.
Опърпаните му дрехи лъщяха, почернели от кръв.
Тръпката погледна към Бек и той се почувства така, сякаш погледът го прониза в гърдите. Сякаш видя мислите му, точно както говореха хората.
— Нищо не прави. Това го умееш, нали? — Той сви рамене и тръгна. — Остави го да си кърви.
Долината се простираше пред тях като нощно небе със съзвездия от блещукащи оранжеви светлинки — факлите и лагерните огньове на двете страни — от време на време размазани зад пелената на поредния изсипал се по склоновете на ограждащите възвишения ръмеж. Едно от съзвездията беше Адуейн, друго хълмът, който наричаха Героите, а третото Осранг. Мид беше установил щаба си в изоставена странноприемница, южно от града, и първият пристигнал полк от дивизията му се беше окопал пред палисадата, малко извън обсега на стрелците. Хал беше някъде там, в тежка битка за налагане на малко ред в хаоса. Повече от половината дивизия все още се точеше с ругатни и мрачно настроение по пътя, който в началото беше просто една прашна ивица сред нивята, а сега беше кална река. Последните в колоната сигурно нямаше да са пристигнали преди изгрев-слънце.
— Искам да ти благодаря — каза полковник Бринт.
Шапката му беше подгизнала от дъжда и от върха ѝ се отронваха капки.
— На мен? — попита Финри, самата невинност. — Че за какво?
