Военният съвет на Дау се беше събрал в средата на каменния кръг на Героите, около голям, бълващ гореща мараня и съскащ от ситния ръмеж огън. Настроението беше леко напрегнато — нещо средно между сватба и обесване. Отблясъците на пламъците придаваха на лицата на насядалите около огъня дяволски вид, но Гушата беше виждал същите тези мъже да се държат като същински дяволи и без огън по средата. Всички бяха там — Ричи, Десетократния, Скейл и Калдер, Желязната глава, Сцепеното стъпало и още неколцина именити войни. Най-големите имена и най-суровите физиономии в Севера, с изключение на неколцината останали по високите долини и онези, които бяха отишли на другата страна.
Както изглеждаше, Глама Златния беше видял доста от битката през деня. И както изглеждаше, някой беше объркал физиономията му с наковалня. Лявата му буза беше една огромна подутина, устата разцепена, подута, с плъзнали нагоре и настрани синини. Желязната глава го гледаше от другата страна на огъня и се хилеше така самодоволно, сякаш по-красива гледка от счупения му нос не беше виждал. Толкова силна беше омразата им един към друг, че почти се предаваше като зараза на околните.
— Какви ги търсиш тук, старче? — попита Калдер, когато Гушата се намести тромаво до него.
— Проклет да съм, ако знам. Очите ми не ги бива вече. — Той се хвана за колана и се огледа, примижал с очи, сякаш недовиждаше в тъмното. — Тук идваме да серем, нали така?
— Точно тук — прихна Калдер. — Вярно, да си серем един на друг по мутрите. Но ако си свалиш панталоните и стовариш малко гореща вакса по ботушите на Десетократния, няма да те виня.
В този момент Дау се появи от тъмнината иззад стола на Скарлинг с кокал в ръка. Разговорите стихнаха и постепенно замряха. Останаха само тихото пращене на огъня и откъслечните песни на мъжете около огньовете по склона на хълма. Дау оглозга бавно кокала и облиза един по един пръсти, докато оглеждаше лицата около огъня. Мълчеше. Умишлено ги караше да чакат. Да се знае кой е най-голямото копеле на този хълм.
— Е — проговори накрая. — Успешен ден, а?
Думите му бяха посрещнати с мощно дрънчене — удари на дръжки на мечове в щитовете и бронирани ръкавици в стоманени нагръдници. Скейл блъскаше шлема си в бронята на единия си крак. Гушата също се включи. Вдигна меч и го разтресе с дрънчене. Неохотно някак, предвид това, че не беше стигнал навреме на хълма, за да го извади от ножницата. Калдер, както забеляза, беше единственият, който не помръдна от място, просто гледаше намусено, докато глъчката стихне.
— Добра работа! — ухили се зловещо от другата страна на огъня Десетократния.
— Ъхъ, успешен ден — обади се Ричи.
— Щеше да е още по-успешен — каза Желязната глава и изгледа с погнуса Златния, — ако бяхме минали плитчините.
Очите на Златния се облещиха, мускулите по челюстите му заиграха, но той си замълча. Може би говоренето му причиняваше твърде много болка.
— Хората не спират да повтарят как вече не било като едно време. — Дау вдигна меч, ухили се и върхът на езика му се подаде между зъбите. — Но някои неща не се променят, а? — Последва нов изблик на овации и толкова размахана насам-натам стомана, че беше цяло чудо как никой не беше наръган погрешка. — На онези, които казват, че клановете от Севера никога няма да се бият като един… — Той се изплю в огъня. — На онези, които казват, че южняците са прекалено много, за да бъдат победени… — Нова плюнка полетя към пламъците. Той вдигна поглед и очите му грейнаха оранжеви на светлината на огъня. — И на онези, които казват, че не съм аз човекът, който ще го направи…
Оголил зловещо зъби, той заби с рязко движение меча си в жаравата и към дръжката му хвръкнаха фонтани ярки искри.
Надигналият се тропот беше по-силен от този в ковачница и Гушата примижа стреснато.
— Дау! — изкрещя с пълно гърло Десетократния и стовари тежко една изподрана длан върху дръжката на меча си. — Дау Черния!
Останалите моментално се присъединиха и започнаха да блъскат в ритъм по щитове и брони и да скандират името на Дау.
— Черния! Дау! Черния! Дау! — крещеше Желязната глава, отсреща Златния смотолевяше през сцепени устни, Ричи викаше, всички викаха.
Гушата мълчеше. Приемай победите тихо и не бързай да се радваш, защото утре може да се наложи да приемаш поражения, така казваше навремето Руд Три дървета. Насреща, през огъня, Гушата зърна бегло лъскавото око на Тръпката. Той също не скандираше.
Дау бавно и тържествено седна на стола на Скарлинг, точно както правеше преди Бетод, наслаждавайки се на овациите, както гущерът се наслаждава на лъчите на слънцето. Накрая махна царствено с ръка и спря виковете на мъжете около огъня.
— Добре, достатъчно. Така, ние държим най-добрите позиции в долината. Сега те трябва или да отстъпят, или да тръгнат към нас, но вече няма много места, откъдето да го направят. Затова няма нужда много да му мислим. Мисленето и бездруго не се удава на повечето от вас. — Няколко човека се изхилиха. — Така че утре ще искам същото, както и днес: кръв, кости и стомана. — Отново се надигнаха овации. — Ричи.
— Главатар?
