Все още държеше юздите на конете. Погледнах Бързонога.
Мисълта е бърза. Сделката бе подпечатана. Погледнах Настойчивост в очите.
— Довери се на Бързонога. Тя знае пътя. Тръгвай.
За миг погледите ни се задържаха. След това момчето подаде юздите на другите коне на Лант, яхна Бързонога, обърна я и тя препусна. Заговорих на другите:
— Сойер и Рийпър. Вие се връщате при капитан Фоксглоув. Кажете ѝ, че тя и гвардията ми трябва да откарат лейди Шайн до Бъкип колкото се може по-бързо. Сойер, избери шестимата най-добри войници от Петлите. Върни ги тук с каквото продоволствие можете да съберете за пренощуване на открито.
Погледнах Ридъл да видя дали не съм пропуснал нещо.
Той се мръщеше.
— Не ми харесва да те оставя тук.
— Нищо не можеш да направиш за мен, ако останеш.
— Тялото? — попита той.
Само го изгледах.
Ридъл кимна.
— Ще кажа на Сойер и хората му да го изгорят, когато се върнат.
Не ме интересуваше.
Гората наоколо стана сякаш друг свят, след като тръгнаха. Бях изпратил най-лекия от спътниците си на най-бързия си кон. Настойчивост щеше да стигне в Бъкип преди да падне нощта. Вярвах, че Копривка ще го послуша. Ако не, Лант и Ридъл нямаше да са много зад него. До утрешния следобед трябваше да пристигне някой, който да може да използва камъка. Някой друг щеше да мине през портала и да се изправи пред онова, което бе от другата страна. Можеше да ги пращам в засада или при хора, изгубили умовете си от прехода с Умението. Можеше да намерят детето ми с разстроен завинаги ум. Можеше да намерят само следи, водещи нанякъде. Знаела ли беше Дуалия къде ги отвежда, или беше само бягство напосоки? Знаеше ли как да използва стълбовете и беше ли достатъчно силна със своя чародей, за да пренесат безопасно толкова много хора?
Ако беше, бяхме изправени срещу невероятно могъщ противник. Ако не беше, издирването ми можеше да приключи с едно дете, което изобщо нямаше да ме познае.
Знаех, че трябва да запаля огън и да се подготвя за идващата нощ. Падащият сняг все още не проникваше през сплетените клонове на боровете, но щеше да проникне. Цветовете вече гаснеха в смътната светлина на гората. Светлосиво, сиво, черно. Гледах как се стъмва и не правех нищо. Неведнъж опирах длан на руните на стълба и се надявах. Напразно.
Чух Петлите преди да ги видя. Долових от тона на разговора им, че една нощ на открито, докато приятелите им се връщат в уюта на казармата в замък Бъкип, не ги радва. Светлината на факлите им потръпваше и играеше, докато идваха.
Сойер и Рийпър бяха взели още шестима Петли.
— Направете лагер — казах им и те се подчиниха. Запалиха огън в огнището, където беше горял огънят на Дуалия. Вдигнаха бързо три навеса от клони. Бяха донесли походни одеяла. Имаха храна и седнаха да ядат. Нямах никакъв апетит, но направих чай. Те се споглеждаха накриво и не пиха, докато не отпих аз. Явно Фицбдителен и Настойчивост се бяха оплакали от измамата ми.
Дълго след като си бяха легнали седях и гледах огъня. Не знам колко често съм ставал и отивал до камъка; опирах дланта си на него. Беше глупаво. Усещах, че Умението ми е потушено. Беше същото заглушаващо умствено изолиране, което бях почувствал на Аслевял, първия път, когато неволно бях изял елфова кора от Външните острови. Опитвах се да се пресегна с Умението, но безуспешно. Разгръщах Осезанието си и долавях спящите мъже и бухала, дебнещ плячка наблизо, и не много повече. Към разсъмване пропълзях в срутения навес, оставен от Слугите, и поспах. Събудих се след като другите отдавна бяха станали. Главата ме болеше и духът ми бе отпаднал съвсем. Бях премръзнал и гладен, и ядосан на себе си.
Отидох до камъка и опрях длан на руната.
Нищо.
Утрото отмина. Падна още сняг. Пратих четирима от Петлите да идат да потърсят дивеч. Не бях гладен, но това им даваше някаква работа. Никакъв знак не бях видял да има още някой из гората, а скуката ги дразнеше. Слънцето пълзеше по небето зад пласт облаци. Ловците се върнаха с две яребици. Опекоха ги. Изядоха ги. Аз пих чай. Следобедът отиваше към вечер. Твърде много време беше изтекло. Никой ли не идваше?
