Дойдоха по здрач и разбрах причината да се забавят толкова. Ридъл водеше, а Копривка яздеше зад него. Седеше на коня си, но я следваше носилка: сигурно беше сметнала, че е под достойнството ѝ да е в нея. Следваше ги пълна котерия от ползватели на Умението, въоръжени и в броня. А след тях се точеше обоз и слуги, подходящи за състоянието на Копривка. Станах да ги посрещна. Официалният ѝ поздрав към мен беше сдържан, но видях яд, умора, разочарование и тъга на лицето ѝ. Ридъл беше примирен и мълчалив.
Тя му позволи да ѝ подаде ръка и да ѝ помогне да слезе от коня, но долових хлад между тях и знаех каква е причината. Тя погледна мен, не него, и каза:
— Стълбът-Умение?
Поведох мълчаливо. Зад нас свитата ѝ се раздвижи: вдигаха лагера и палатка за нея. Чух удари на брадви — събираха дърва за огъня, и как отвеждат конете. Котерията закрачи след нас. Когато стигнахме до стълба-Умение, докоснах отново руната.
— Знам къде отива.
— Древното тържище на пътя към каменните дракони — каза Копривка. Погледна ме и добави: — Мислиш, че не знам ли?
— Казах го за котерията. За да знаят какво да очакват, щом излязат от стълба.
— Разбрах. Но не сме сигурни дали стълбът не е паднал и не можем да знаем дали там има хора. Котерия Дъждосвирец предложиха да рискуват живота си, за да избавят лейди Пчеличка.
Обърнах се и се поклоних на шестимата непознати.
— Благодаря ви.
И наистина бях благодарен, но също така малко ги мразех, че могат да направят това, което аз не можех. След това им казах за стълба, както го бях видял последния път, камък, изправен в нещо, което можеше да е било пазарен площад в някое древно време. Града, съществувал някога там, отдавна го нямаше. Последния път, когато го бях видял, беше обкръжен от гора, без никакъв знак от човешко обитаване. Щеше да е студено. Те кимаха. Водачката им, Спрингфут, беше смръщила чело и слушаше напрегнато, а след това строи котерията си все едно бяха военен патрул. С левите ръце на рамото на ползвателя на Умение пред тях и с десните стиснали мечовете си, тръгнаха към камъка Умение. След това спряха и погледнаха Копривка.
Тя кимна. Гледах нещо, което никога не бях виждал: колона от ползватели на Умение, погълнати един след друг от черния камък. Външността на стълба изобщо не се промени. Котерията просто влезе в камъка и изчезна. Когато изчезна и последният, вдишах дълбоко; представях си хиляда възможности.
— Фиц.
Погледнах Копривка. Изражението ѝ беше странно. Тя преглътна и заговори отново:
— Не са намерили никого. Само площада, както го описа. Девствен сняг. Никакви следи, отвеждащи от стълба. Там няма никой.
— Не може да няма! Сигурно снегът е заличил следите.
Копривка затвори очи. Поклати бавно глава, после отново ме погледна.
— Спрингфут докладва, че там е спокойна ясна вечер. Снегът не е пресен. Има дири от зайци. Нападали листа, борови иглички. Не е валял нов сняг, няма вятър. Фиц. Според Спрингфут те изобщо не са излезли от стълба.
— Изобщо ли не са я усетили? — възкликнах. — В преминаването?
Тя поклати бавно глава и не каза нищо.
— Когато със Сенч се забавихме, Предан ни намери в стълба. Не могат ли да…?
Тя вдигна ръце и разпери пръсти.
— Опитват се, тате. Но не усещат нищо. Дори да стигнат до мен с Умението е като да надвикат прибой. Казват, че течението на Умението е силно и е трудно да се преодолее.
Ридъл я прегърна. Стоях сам. Много сам. Една обучена котерия едва да може да действа? Една необучена жена беше вкарала цяла върволица хора там; какъв шанс можеха изобщо да са имали?
— Значи… нея вече я няма?
— Ще продължат да се опитват.
Не можех да изрека на глас немислимото. Изчезнала. Изгубена в течението на Умение.
Копривка продължаваше да говори. Котерията имаше продоволствие за пет дни и щяха да останат поне три дни, преди да се върнат през стълба. Точно тази котерия бе веща в боравенето с оръжие също както с Умението. Копривка се надяваше, че може би Дуалия и онези с нея все пак ще излязат от стълба; че просто са се забавили, а не са се изгубили. Имал бях това преживяване. Знаех, че може да се случи. Напомни ми, че старите разкази са пълни с примери за хора, които случайно влизали в камък и след това се появявали извън него месеци и дори години по-късно, незасегнати от изминалото време. Думите ѝ означаваха за мен толкова, колкото шумоленето на вода, течаща над ледени камъни. Не бях имал толкова добър късмет от много дълго време.
В един момент осъзнах, че е спряла да говори. Мълчеше. Сълзи, сребристи в последните лъчи дневна светлина, се стичаха по лицето ѝ. Ридъл стоеше до нея и плачеше открито. Никой не говореше. Нямаше какво повече да се каже.
Стояхме и чакахме. Копривка изпрати с Умението. Опитах и аз, без резултат. Най-сетне умората я надви и Ридъл я отведе до палатката и горещата храна. Седнах, опрях гръб на студения камък и зачаках. Прекарах нощта загледан в тъмното.
