Стражата на Бъкип ни пропусна през портите, без да ни спира, и продължихме към двора. Имаше суматоха около коня на Копривка, когато слугите наизлязоха да я посрещнат и само дето не я понесоха вътре. Вяло се учудих, като видях, че моите Петли стоят строени и чакат да ги освободя. Отпратих ги в казармата им и им казах да докладват на Фоксглоув на заранта. Време беше Фоксглоув да им смени униформите и да ги научи на дисциплина. Не можех да се занимавам с това.
Чудех се защо съм се върнал тук. Чудех се какво ще стане, ако се кача на коня си и препусна. Колко щеше да ми отнеме да стигна до Клерес? Най-бързо щях да пътувам сам. Конят беше уморен. Никакви провизии. Тези неща не се правят така. Но колко копнеех да съм отново онова безразсъдно момче. Постоях дълго смълчан. Съзнавах, че Ридъл е до мен, но не се обърнах да го погледна.
Той заговори тихо:
— Крал Предан ни чака.
Щеше да има височайшо мъмрене за неподчинението ми. Изобщо не ме интересуваше. Но Ридъл стоеше до мен, присъствие през усета на Осезанието ми.
— Трябва да се погрижа за коня — казах.
— Ще кажа на Копривка, че ще дойдеш след малко — каза той.
Отведох коня до старите конюшни. Дори не му знаех името. Намерих празна ясла между Бързонога и Прис, разседлах го, донесох му вода и зоб. Момичето от конюшните — Търпение — дойде, погледна ме и си отиде, без да каже нищо. Никой друг не се обърна към мен, докато не се появи Настойчивост и не каза:
— Аз трябва да правя това.
— Не и днес.
Той загледа как се справям с всички неща, които върши човек, след като е прибрал в конюшня грохнал от езда кон. Знаех как го сърбят ръцете, докато гледа някой друг да се грижи за животното му. Но трябваше да го направя аз. Трябваше да изпълня поне тази малка задача правилно.
— Тя е като вятъра. Бързонога.
— Да. Наистина е добра.
Бързонога ме гледаше от яслата си. Приключих с коня. Нямаше нищо повече за вършене тук. Никакви оправдания за забавяне повече. Затворих вратата на яслата зад себе си и се зачудих накъде да тръгна.
— Принц Фицрицарин? Сър? — заговори шепнешком Настойчивост. — Какво стана? Къде е Пчеличка?
— Изгубена. Изгубена завинаги. — Изрекох на глас думите, които ехтяха безкрайно в ума ми. — Взели са я в стълб на Умението, момче. И са се изгубили в магията. Така и не са излезли от другата страна.
Той вдигна ръце и се хвана за косата, сякаш искаше да я оскубе. После проплака жално:
— Пчеличка! Моята малка Пчеличка! Учех я да язди.
Сложих ръка на рамото му и той зарови лице в ризата ми.
— Опитах се да я спася, сър! — каза приглушено. — Наистина, сър. Опитах се.
— Знам, момче. Знам.
Свлякох се покрай стената и седнах в сламата. Настойчивост рухна до мен. Присви се и заплака. Седях уморено, потупвах го и ми се искаше да можех и аз да изхвърля от себе си скръбта на сълзи и хлипове. Но тя ме изпълваше като черна отрова.
Конят му надникна над яслата, изпъна врат и изпръхтя в косата на момчето, после я облиза. Настойчивост вдигна ръка към него.
— Ще се оправя — каза му глухо. Лъжеше добре. Бързонога посегна към мен с Осезанието.
Изправих се с усилие.
— Трябва да тръгвам — казах.
Излязох. Не бях ял, не бях спал и бях капнал. Все едно. Влязох през кухненската врата все едно все още бях Безименното момче от кучкарника. Стигнах до вратата на залата за частни аудиенции на Предан. Някога беше на крал Умен. Тук се раздаваше правосъдие на хората с по-благородно потекло. В по-стари времена от тази зала принцове бяха пращани в изгнание и принцеси бяха осъждани за изневяра и прогонвани в далечни замъци. Каква съдба щеше да отреди Предан за мен? Зачудих се отново защо съм се върнал тук. Може би защото да мисля за нещо друго бе твърде трудно. Вратите бяха високи. И открехнати. Разтворих ги широко и влязох.
Въпреки цялата си тържественост залата беше скромна. Издигнат на подиум стол — строг съдебен трон за крал или кралица. По-нисък стол до него за съветника, когото владетелят можеше да повика. Още столове, от дъб и с прави облегалки, обкръжаваха стените за възможни свидетели на злодеянията на призованите на съд обвинени. А в центъра имаше ниско дървено перило, зад което обвиненият трябваше да коленичи, докато чака присъдата на владетеля. Подът беше гол камък, както и стените. Единствената декорация бе едно голямо пано с Елена Пророк, което красеше стената зад съдния трон. В другия край на помещението в голяма камина гореше огън, но не стигаше, за да прогони студа или да разсее миризмата на запустяло в залата.
