Чакаха ме. Предан и Елиания, и принцовете Почтен и Благоденствие. Копривка и Ридъл. Кетрикен, облечена в скромно черно, с покрита с качулка глава заради студа, изглеждаше по-стара, отколкото последния път, когато я бях видял. И Сенч. До него, загърната в дебел вълнен шал, сякаш никога повече нямаше да се стопли, се беше присвила Шайн. Беше се облегнала на баща си като дете. Страните, носът и челото ѝ все още бяха зачервени от студа. Лант седеше от другата страна на Сенч. Сенч ме погледна, но погледът му не издаваше нищо. Шишко също беше там, гледаше ококорено. Крал Предан все още не беше заел съдебния трон, но беше облечен официално и с корона на главата. Кралица Елиания беше с тънък шал на главата, извезан с нарвали и елени, короната ѝ беше върху него. Изглеждаше мрачна и недостижима. Копривка се беше преоблякла, но все още изглеждаше уморена. Ридъл, облечен в синьото на Бък с черна обшивка, стоеше до нея. Брат ѝ Стабилен беше от другата ѝ страна, готов да ѝ предложи силата си.
Спрях и зачаках. Изненадах се, когато чух, че влезе още някой. Обърнах се и видях Хеп, доведения ми син. Пъргав влезе след него, а след Пъргав и неговият близнак Чевръст. И те ли трябваше да са свидетели на моето унижение и провал? Рицарин, най-големият син на Бърич, влезе след тях. Пажът, който ги доведе, се поклони дълбоко и след това се оттегли и затвори вратите. Никой не проговаряше. Рицарин ме погледна с дълбоко натъжени очи, преди да отиде при братята си. Пъргав и Чевръст вече бяха до Копривка, от двете ѝ страни. Хеп ме погледна, но отказах да срещна погледа му. Той се поколеба, след което отиде и застана до Копривка и братята си.
Останах сам.
Обърнах се да погледна Предан, но той гледаше към вратата. Тя бавно се отвори. Влезе Спарк, облечена в меко синьото на Бъкип, облеклото за слугиня в замъка. А до нея бавно пристъпваше, с бледата му длан на рамото ѝ, Шутът. Беше облечен в черна туника над бяла риза с широки ръкави, с черни гамаши и ниски обувки. Мека черна шапка покриваше рехавата му коса. Незрящите му очи обходиха залата, но знаех, че го води ръката му на рамото на Спарк. Тя го отведе до един от столовете до стената и му помогна да седне. Кралят кимна отсечено и Стабилен отиде до вратата и я затвори.
Зачаках. Виждал бях това само веднъж, когато бях на дванайсет, и то през една шпионка в стената. Помнех го добре. Знаех, че Предан ще отиде до стола на подиума и ще заеме мястото си. Другите щяха да седнат покрай стените. А на мен щяха да ми заповядат да заема мястото си прав на перилото и да обясня какво съм направил. И какво не съм успял да направя.
Предан си пое дъх, дълбок и хриплив. Зачудих се колко ли му е трудно и съжалих внезапно и дълбоко, че съм го въвлякъл в това. Не за това, което бях направил. Нямаше съжаления тук, освен че не бях избавил дъщеря си.
Той не говореше високо, но гласът му се разнесе из залата.
— Мисля, че всички сме тук. Съжалявам, че трябва да ви съберем така. Предвид обстоятелствата трябва да запазим това между нас. Вътре във фамилията, така да се каже.
Липсата на официалност ме изненада. Той се обърна, не към мен, а към Хеп, Рицарин и Копривка.
— Известихме ви, че Пчеличка е похитена. Днес ви съобщаваме най-лошата новина. Тя е изгубена за нас.
— Не! — Тихият глас на Рицарин трепереше. — Какво е станало? Как е била отвлечена и как е възможно да не сте могли да проследите похитителите ѝ?
Хеп огледа всички. Добре школуваният му глас трепереше.
— Тя е толкова мъничка… Толкова крехка…
Шайн изхлипа приглушено.
— Фиц, искаш ли да им кажеш? — каза Предан. — Или аз?
Тъй. Публична изповед преди присъдата. Така подобаваше. Предан не беше заел полагащото му се място, но знаех как ще продължат нещата. Отидох до перилото. Поставих ръцете си на него.
— Започна два дни преди Зимния празник. Исках да зарадвам Пчеличка. Тя беше… нещата във Върбов лес бяха сложни. — Поколебах се. Колко болка исках да причиня? Колкото се може по-малко. Сенч, Лант и Шайн си имаха предостатъчно свои проблеми. Колкото и да ме бяха провалили, аз ги бях провалил още повече.
Тъй че поех всичко изцяло върху себе си. Не споменах за несправянето на Лант като учител и прескочих алчността и детинщините на Шайн. За всичко, което аз бях направил, разказах вярно, от човека с кучето до това как бях оставил детето си на грижата на други, за да се опитам да спася Шута. Признах, че се бях противопоставил на предложението да имам Умел, който да предава информация в мое отсъствие, и че съм отказал домашна охрана.
