Спарк извади ножици от джоба на престилката си. Кетрикен и Елиания бяха донесли отрязаните си коси в копринени торбички. Хвърлиха ги в пламъците и зловоние изпълни стаята. Миризмата ми напомни как двамата с Пчеличка бяхме изгорили тялото на вестоноската. Малкото ми момиче беше толкова храбро онази нощ. Внезапно ми се повдигна. Що за спомен за малкото ми дете — как ми беше помогнала да скрия убийство. Не можех да говоря, докато всеки хвърляше кичур в пламъците и разказваше спомен, или изказваше съжаление, или навеждаше мълчаливо глава. Хеп разказа за рокличката, която ѝ бе подарил, и как тя приличала на „малко празнично сладкишче, поръсено със захар“, когато я облякла. Кетрикен поговори със съжаление как погрешно била преценила жизнеспособността ѝ, когато я видяла като бебе. Копривка сподели нещо, което така и не бях знаел: как минала покрай една стая и видяла Пчеличка да танцува, сама, докато гледала през прозореца падащия сняг. Но когато дойде моят ред, можах само да поклатя глава.
Предан взе ножиците от Спарк, отряза кичур от тила ми, където едва щеше да се вижда, и ми го даде, за да го хвърля в огъня. Направи същото с другите. Косите на Кетрикен и Елиания нямаше как да се върнат, но нямаше да дадем на другите повод да се чудят. Когато пристъпи напред, за да даде кичура си коса на огъня, Шутът сложи ръка на рамото ми.
— По-късно — каза ми тихо.
И това беше всичко. Нямаше телце, което да поставят на клада. Малката ни церемония за сбогуване беше недовършена и завинаги щеше да остане така. Бях с роднините си, но никога не се бях чувствал по-самотен. Копривка ме прегърна. Кетрикен хвана ръцете ми, погледна ме в очите и само поклати глава. Спарк дойде, за да ме заведе при Сенч. Той ми се усмихна и ми благодари, много тихо, за това, че съм върнал момичето му. Не можах да преценя дали изобщо разбира, че Пчеличка е изгубена за мен завинаги.
Всеки от тях идваше при мен, с дума или прегръдка, и след това тихо напускаше. Братята на Копривка я отведоха и Ридъл тръгна след тях. Децата на Сенч го отведоха в стаята му. Спарк отведе Шута, а Хеп се измъкна след тях, вероятно за да поговори тихо с него. Кралица Елиания излезе със синовете си.
Останахме само аз, Предан и Кетрикен. Предан ме погледна и каза със съжаление:
— Трябва да тръгвам. Трима от херцозите са дошли, за да обсъдят с мен опустошенията на драконите и какво може да се направи.
Пое си дъх, за да продължи, но аз поклатих глава.
— Трябва да отидеш. Ти си кралят.
Желанието ми да остана сам ме улесни да го подтикна да се върне към задълженията си. Той излезе и понечих да изляза и аз.
— Не — каза твърдо Кетрикен.
— Моля? — Единствената ѝ дума ме сепна.
— Ще дойдеш с мен в дневната ми. Ще хапнем. Фиц, няма да ти позволя да се похабиш. Лицето ти е изпито и ръцете ти са като на скелет. Хайде. Ела с мен.
Не исках. Исках да ида в стаята си и да заспя завинаги. Или да яхна кон и да препусна в смрачаващата се зимна нощ. Но Кетрикен ме хвана под ръка и закрачихме през Бъкип, нагоре по стълбището и до вратата на дневната ѝ, съседна на моята спалня. Влязохме и тя пропъди двете дворцови дами, която я чакаха.
Очакваше ни маса с храна и чай. Супата беше покрита, за да остане топла, а хлябът беше мек и пресен. В чая имаше мента и лайка, и някаква силна подправка, която не познавах. Ядох без апетит, защото беше по-лесно, отколкото да ѝ се противопоставя. Пих и чай. Чувствах се като изтощен кон, който най-сетне е стигнал до конюшните. Скръбта ми не беше намаляла, но отстъпваше на умората. Кетрикен сложи нова цепеница в огъня. Върна се при масата, но не седна. Вместо това застана зад мен, хвана ме за раменете и започна да ги разтрива. Вцепених се. Тя се наведе и заговори на ухото ми:
— Идва време да спреш да мислиш. За теб това време е сега. Отпусни главата си напред.
И го направих. Тя разтриваше раменете и врата ми и говореше за други времена. Накара ме да си спомня Планините и как се бе опитала да ме отрови първия път, когато се срещнахме. Поговори за дългото ни пътуване в търсене на Искрен и ми припомни за моя вълк и как някога се бяхме движили с него като един. Поговори за болката при намирането на Искрен и как го намерихме толкова променен. И как го предадохме на неговия дракон.
Огънят догаряше, а зад тесния прозорец зимният ден угасна.
— Стани. Трябва да поспиш. — Поведе ме към спалнята си, дръпна тъмночервената покривка и видях чистите бели чаршафи. — Легни тук. Никой няма да дойде да те търси или да ти задава въпроси. Просто спи.
— В чая — казах и тя кимна.
— За твое добро. И ти се пада, след онова, което направи на Ридъл.
Не можах да ѝ възразя. Легнах в чистите ѝ чаршафи с дрехите, които бях носил дни наред. Тя смъкна ботушите ми и ме зави все едно бях дете.
