Посред нощ се размърдах. Будност потече отново в мен. Бях чаша, пълна със скръб, но тази скръб бе затихнала, като болка, която спада, докато човек не се движи. Бавно ме осени, че не съм в собственото си легло. Мирисът на Кетрикен беше навсякъде около мен. Имаше топлина и натиск по гърба ми. Тя спеше до мен, зад гърба ми и с ръце около мен. Толкова грешно. Толкова правилно. Хванах ръцете ѝ и ги задържах до гърдите си. Не изпитвах никакво друго желание освен да бъда държан, някой да спи до мен и да пази гърба ми. Тя вдиша по-дълбоко и издиша думата:
— Искрен.
Скръб и загуба никога не гаснат. Можеш да ги скъташ в някой скрин и да ги заключиш здраво, но всеки път, щом се отвори, открехне дори, уханието на изгубена сладост се надига и натежава в дробовете ни. Искрен, изгубен в Умението също като Пчеличка. Понякога да споделиш загуба е най-близкото до цяр. Липсваше ми моят крал и съжалявах, че нямам силата му.
— Искрен — съгласих се тихо. — И Пчеличка — добавих. Затворих очи и сънят ме притегли отново.
Преди разсъмване тя ме събуди. Носеше дебелия си нощен халат и късата ѝ коса изпъкваше в сив ореол около розовия ѝ череп.
— Трябва да излезеш през тайната врата — каза ми и аз кимнах. Достатъчно грижи си имаше Предан и без скандал между майка му и братовчед му. Тялото ми се беше схванало и не обух ботушите си, а ги понесох. Кетрикен ме придружи до вратата на банята. Тайният ми изход беше в стената на малката стаичка. Там тя хвана ръката ми, обърна ме и ме прегърна отново. Целунах я по челото и по бузата. Щом я пуснах, тя се наведе и ме целуна по устата. — Не се самонаказвай, Фиц. Скърби, но не се самонаказвай. И не бягай от нас, моля те. Имаме нужда от теб, сега повече от всякога.
Кимнах, но не отговорих. Знаеше ли какъв тежък хомот беше сложила на врата ми току-що?
Проходът, в който влязох, като всички неща, свързани с Кетрикен, беше чист и гол. Нямаше нито прах, нито паяжини и изминах пипнешком разстоянието до старата бърлога на Сенч. Влязох колкото се може по-тихо, за да не събудя Шута.
Но той беше в стола пред огъня. Вдигнал беше ръце пред себе си и движеше пръстите си на играещата светлина на пламъците.
— Ето те и теб — поздрави ме. — Бях разтревожен, след като не се отби.
Спрях.
— Мислеше, че ще избягам? — Беше малко плашещо да разбера колко много от приятелите ми вярваха, че ще направя това.
Той поклати пренебрежително глава.
— Има шаблон.
— Направих го веднъж!
Той сви устни и не отвърна нищо. Пръстите му продължиха танца си.
— Можеш ли да виждаш пръстите си?
— Виждам тъмнина на по-светъл фон. И ги разкършвам. Въпреки че боли. — Раздвижи ги отново. — Фиц. Думи не могат да изразят…
— Да. Не могат. Тъй че да не опитваме.
— Добре. — Примирено.
„Пчеличке. Пчеличке. Пчеличке. Пчеличке… Мисли за нещо друго!“
— Зарадвах се да те видя извън тази стая вчера — казах.
— Беше плашещо. Исках да дойда при теб. Да говоря с Елиания. Но… добре. Още не. Знам, че трябва да се напрегна още. Не мога да се свирам тук като плъх. Трябва да стана гъвкав и силен отново. За да можем да отидем в Клерес и да си свършим работата. Да отмъстим за детето ни.
Гневът му, омразата и болката изригнаха в гласа му като внезапно лумнал пламък.
Не можех да го взема с мен. Казах му истината по начин, който приличаше на лъжа.
— Не мога да съзаклятнича точно сега, Шуте. Единственото, което мога да изпитвам сега, е скръб. — И срам. Позната ми бе тази неподвижност. Помнех я от стаята за изтезания на Славен. Човек става неподвижен, преценява колко тежко е наранен. Човек се пита: „Мога ли да се помръдна, без да умра?“
— Разбирам, Фиц. Трябва да скърбиш. Скръбта ти е зърното, което ще покълне в ярост. Ще изчакам докато си готов. Макар да ме натъжава мисълта за онези, които страдат там и ни очакват. — Фасадата на спокойствие отново се върна на лицето му.
Очите, които извърна към мен, бяха слепи, но все пак усетих укора в погледа му. Заговорих мрачно.
— Няма полза от това, Шуте. Пришпорваш умрял кон.
— Никаква надежда нямаш, значи?
— Никаква. — Не исках да говоря за това.
— Мислех, че със сигурност ще тръгнеш след нея.
Изглеждаше толкова озадачен, колкото и наранен от липсата на огън в мен.
— Щях, ако можех. Взех елфовата кора като средство срещу замъгляващата им магия. Запушила е Умението ми. Сега не мога да мина през камък-Умение повече от теб.
Пръстите му спряха танца си. Той потърка върховете им и каза:
— А, но аз някога можех.
— А сега и двамата не можем.
— Но твоето ограничение ще мине. Умението ти ще се върне.
— Така вярвам, макар че дори и това не е сигурно. Някои от по-старите ръкописи говорят за потушаване на Умението завинаги у тези, които са го използвали за зли цели. И са използвали елфова кора за това.
— Колко взе?
— Две дози. Една от слаба елфова кора тук. И една от делфова кора, когато се приближих. Вярвам, че ще мине. Не мога да предвидя колко време ще отнеме това.
Той помълча малко.
— Смятал бях първата част от пътуването ни до Клерес да бъде през камъните, както когато отидохме с Прилкоп там. — Каза го унило.
— Изглежда, си обмислил всичко.
