Светлината на огъня странно проблесна по кожата му, когато поклати глава.
— Не. Обмислил съм само възможното. Невъзможното тепърва трябва да го очертая.
— Нима?
— Да. Ще тръгнем от тъмниците на Бъкип. Научих от Аш, че няколко пъти му е било заповядвано да изчака връщането на лорд Сенч в един определен коридор. Веднъж се промъкнал напред, надникнал иззад ъгъла и видял как господарят му излязъл от една каменна стена. Стена с руна на нея.
— Води до Аслевял.
Шутът изсумтя с досада.
— Можеше поне да се престориш на изненадан.
Осени ме като разтваряне на завеса. Опитваше се да ме отвлече от скръбта ми. Опитваше се да ме измъкне от общата ни болка. Постарах се да намеря нещо ново, което да му кажа.
— Това бе една от причините за упадъка на Сенч. Любопитството му. Пътуваше през камъните твърде често, промъкваше се до Аслевял, за да обходи коридорите в търсене на повече знание за Умението. Не спазваше предпазната мярка да се изчаква поне три дни между пътуванията. Отиваше и се връщаше за една нощ, а понякога го правеше няколко нощи последователно.
— Никакво любопитство не би могло да ме привлече отново към онова място — рече той и сянка на стар страх се прокрадна в гласа му. Огънят пращеше и двамата си спомняхме страданията си там.
— И все пак би се върнал там, като първа част от пътуването ни до Клерес?
— Бих. Такава е решимостта ми. Такава е нуждата ми.
Замълчах. Огънят говореше в тишината, съскаше и цвърчеше щом улучеше цепнатина с мъзга.
— Добре тогава — каза най-сетне той. — Ако няма да обмисляш това с мен, тогава какво ще правиш, Фиц? Какви са плановете за остатъка от живота ти? — Изсумтя пренебрежително и попита: — Какво ще правиш утре?
Въпросът му беше като студена вода, плисната в лицето ми. Какво щях да правя? Нямах жена, за която да се грижа и която да пазя, нямах дете, което да отглеждам.
— Току-що се събудих. Не знам дори какво ще правя днес.
Той се намръщи.
— Сутрин ли е? Не е ли късна нощ?
— Сутрин. Призори.
Още един ден без Пчеличка. Тази нощ щеше да е още една нощ от същото. А утрешният ден щеше да е още едно празно разсъмване. Какво щях да правя с живота си сега? Знаех. Но не беше избор, който смятах да споделя с когото и да било.
Усетих я миг преди гобленът да се раздвижи. Гледах натам, когато ъгълът му се вдигна и Спарк се появи. Роклята ѝ беше в синьото на Бъкип. Носеше бяла шапчица, обшита с дантела и украсена с костени копчета, обагрени в синьо. Хубаво момиче, което щеше да стане красива жена.
Каквато никога нямаше да стане Пчеличка.
— Извинете ме, сър. Отидох до стаята ви с поднос със закуска и ви я оставих там. Но…
Поколеба се и разбрах затруднението ѝ. Не ме беше намерила там и не бях спал в леглото си.
— Тук съм. Като сляза, ще си изям закуската. Не се притеснявай, Спарк.
— О, нямам предвид храната, сър. Предадоха ми съобщение от стюарда, да ви се предаде веднага щом се събудите.
— И?
— Кралят има среща с херцога на Фароу тази сутрин, в личните си покои. Нареди да го изчакате в преддверието, за да говори с вас след това.
— Благодаря ти, Спарк.
— Няма за какво, сър. — Момичето се поколеба. Канеше се да ми поднесе съболезнованията си. Не ги исках. Не исках да чувам някой пак да каже колко съжаляват, че Пчеличка вече я няма. Тя видя лицето ми и само кимна. На Шута каза: — Сър, сега ли искате закуската си, или след малко?
Шутът изсумтя, нещо средно между насмешка и отвращение.
— Всъщност ще си легна малко. Може би по-късно, Спарк.
— Разбира се, сър. — Приклекна в лек реверанс и ми се стори, че зърнах за миг усмивка, сякаш това бе ново умение за нея и я радваше. Завъртя се пъргаво и излезе.
— Е, Предан те спаси за днес. Но те предупреждавам, Фиц: ако не решиш какво ще правиш с остатъка от живота си, някой друг ще го реши вместо теб.
— Едва ли е нова ситуация за мен — напомних му. — По-добре да ида да изчакам да се видим с Предан.
— По-добре е да идеш до потилните, преди да се срещнеш с краля. Всъщност те надуших преди да те чуя.
— О. — Намръщих се, щом осъзнах, че все още нося дрехите, с които бях напуснал цитаделата Рингхил. И бях спал в леглото на Кетрикен с тях.
— Едно нещо ме притеснява все още — каза внезапно Шутът. Беше се отпуснал в стола си и пръстите му отново играеха между него и светлината на пламъците. Блестяха почти като златни.
— Какво?
— Според Шайн в стълба Умение ги е отвела Дуалия. Не Винделиар, който, предполагам, притежава доста Умение или друга подобна магия. А Дуалия. Познавам я. Тя е Слуга, от глава до пети. Нито капка Бяло у нея, и определено не е Умела. Как го е направила?
Какво значение имаше? Беше го направила. Умът ми се върна на подробностите в разказа на Шайн.
— Шайн каза, че Дуалия ги е накарала всички да се държат за ръце. После сложила на ръката си ръкавица, преди да докосне камъка. Много тънка ръкавица със сребърни връхчета на пръстите…
Осъзнахме го в един и същи миг. Зяпнах, когато той извърна наранените си пръсти към себе си, сякаш можеше да види отрязаните възглавнички.
— Чудех се защо ми ги взеха — подхвърли. — Сега знаем.
