— О, да, имат галерия. Много по-изтънчена арена за изтезания е, отколкото вие в Бъкип изобщо бихте могли да си представите. Там могат да отворят гръдния кош на вързано с ремъци дете, което не дава обещания за някаква дарба, за да покажат пулсиращото сърце и издуващите се дробове на онези, които по-късно ще се учат за лечители. Или мъчители. Мнозина идват да гледат изтезанията, някои записват всяка изречена дума, а други — просто за да запълнят с нещо досадния следобед. Фиц, когато можеш да контролираш хода на събитията, когато можеш да предизвикаш глад или да донесеш богатство на един пристанищен град и на всички, които живеят в него, страданието на един индивид започва да означава все по-малко и по-малко. Ние Белите сме добитък за тях, да го развъждат или колят, както намерят за добре. Да, има галерия. И Дуалия гледаше отгоре, докато ме измъчваха.
— Съжалявам, че не можах да я убия заради теб, Шуте. И заради мен.
— И аз съжалявам. Но има други. Онези, които са я отгледали и оформили. Онези, които са ѝ дали власт и разрешение.
— Да. Така че разкажи ми за тях.
Още и още ми каза Шутът в онзи следобед, и аз го слушах внимателно. Колкото повече разказваше, толкова по-спокоен ставаше. Имаше неща, които знаех, че може да са полезни. Знаеше за дълбокия извор, който снабдява двореца с вода, и знаеше за четирите кули, където спяха членовете на Съвета. Знаеше за роговете, които изсвирваха, когато хората можеха да преминат по мочурливия път и да влязат в укрепения град, наречен Белия остров, и за камбаната, която звънеше, за да ги предупреди, че трябва да напуснат, иначе рискуват високият прилив да ги задържи. Знаеше за оградената с висок зид градина и за голямата къща, където обитаваха Белите и частично Белите, без да познават никакъв друг свят освен нея.
— Отгледани като добитък в кошара и мислят, че кошарата е светът. Първия път, когато отидох в Клерес, Слугите ме държаха настрана от техните Бели и аз искрено вярвах, че съм единственият Бял на света. Единственият Бял пророк за това поколение. — Помълча, после въздъхна. — След това Бледата жена, по онова време още момиче, настоя да се срещне с мен. Намрази ме от мига, в който ме видя, защото бях толкова уверен, че съм всичко онова, което тя не беше. Постанови, че трябва да бъда татуиран, и бях. А когато приключиха, ме сложиха с другите. Фиц, те се надяваха, че ще оплождам за тях. Но бях млад, твърде млад, за да се интересувам от такива неща, а разказите, които разправях на другите, за своя дом и семейство, за пазарните дни и за доенето на кравите, и мачкането на гроздето за вино… О! Как ми завиждаха за спомените ми и как настояваха, че са само измислици. Денем ми се подиграваха и страняха от мен, но вечер се събираха около мен и ми задаваха въпроси, и слушаха разказите ми. Дори тогава ми се присмиваха, но усещах техния глад. Поне за известно време бях имал всичко, за което те изобщо не бяха знаели. Любовта на родителите ми. Обичливите закачки на сестрите ми. Малкото бяло коте, което подтичваше по петите ми. Ах, Фиц, такова щастливо дете бях!
— А разказването на историите ми само изостряше собствения ми глад, докато се наложи да предприема действия. И така, избягах. И бавно и полека стигнах до Бъкип. — Сви тънките си рамене. — За да чакам, докато те открия. За да започнем със задачите си.
И тъй, той говореше, а аз бях запленен, докато споделяше толкова много неща, които никога не бях знаел за него. Седях и го слушах, и не смеех да прекъсна магията на тази искреност. Когато спря да говори осъзнах, че денят чезне към края си. Все още имаше толкова много неща, които трябваше да свърша.
Тогава го склоних да звънна на Аш и да поръчам да ни донесе храна, и може би да го помоля за баня. Защото предполагах, че нито се е къпал, нито преобличал след като се беше върнал от злополучното си приключение. Когато станах, той ми се усмихна.
— Отиваме там. Ще ги спрем. — Прозвуча като обещание.
— Аз съм само един, Шуте. Целта ти изисква цяла армия.
— Или бащата на едно откраднато и убито дете.
Така ме описа, и за миг болката и яростта ми се сляха в едно. Не проговорих, но усетих онова тънко, трепетно чувство между нас. И той отговори на това.
— Знам — каза. — Знам.
По-късно почуках на вратата на Сенч и след като никой не се обади, влязох. Той дремеше на един тапициран стол пред огъня, по чорапи, сложил крака на ниско трикрако столче. Пристъпих към вратата на спалнята му, очаквайки да намеря някой прислужващ там, Шайн или Стабилен, или някой чирак в Умението.
— Сами сме. Най-сетне.
Сепнах се от думите му, обърнах се и го погледнах. Не беше отворил очи.
— Сенч?
— Фиц.
— Изглеждаш много по-добре от последния път, когато те видях. Почти като себе си.
Той вдиша по-дълбоко и отвори очи. Буден изглеждаше много по-състарен, отколкото докато спеше.
— Не съм по-добре. Нямам достъп до Умението. Нищо в тялото ми не е както трябва вече. Ставите ме болят и стомахът ми се бунтува, каквото и да ям. — Загледа се в изпънатите си към огъня крака. — Всичко се връща, момчето ми. Всичките години.
