— Започва да възприема факта, че има малък брат… бавно. — Постара се да го каже небрежно, но стисна Деклан за рамото. — Никой от двама ви не помисли много какво става след тази война. Тъй че аз трябваше да го направя заради вас. Трябва да се върнете, и двамата.
Настойчивостта в тона му изненада Деклан също като прегръдката. Той кимна замислено.
— Ще го опазя, доколкото мога.
— Опази и себе си — каза Балвен. Опита се да се овладее, покашля се и каза: — Аз се връщам в Маркенет. Сбогом!
Обърна се и бързо закрачи нагоре по склона.
Сиксто се загледа след него, а след това се обърна към Деклан.
— Готови сме за качване на борда.
Деклан също се беше загледал след Балвен, докато той вървеше нагоре към чакащата карета. След малко отвърна:
— Прати съобщение на капитана на кораба. Щом е готов, пускай първата лодка.
Бе прочистил ума си от смущението, което Балвен му бе причинил, и отново се бе съсредоточил само върху едно нещо: унищожаването на лордовете на Прайдове.
Слънцето се смъкваше на запад. Хатушали стоеше на хълмчето зад библиотеката и се възхищаваше как звездите изникват, докато светлината на запад гасне, и бавно обсипват небесния свод. Най-сетне бе осъзнал, че това е един вид илюзия, тъй като се въртеше светът и сега започваха да обръщат гръб на слънцето, така че в известен смисъл той се движеше в сянката на Гарн. По някаква причина тази представа едновременно го радваше и изумяваше.
— Пак ли се опитваш да видиш звездите отблизо? — попита Бодай зад него.
— Не — отвърна Хатушали. — Просто реших да подишам малко чист въздух и да погледам залеза и как звездите излизат. — Засмя се. — Ха, излизат! Те винаги са си там, нали? — Бодай кимна. — Ние просто не можем да ги виждаме, защото светлината са слънцето скрива тяхната.
— Явно това е причината — каза Бодай. — Ядене тази вечер?
— Да — отвърна Хату. — Отиваме ли?
Отидоха, взеха си храна и седнаха. И Бодай каза:
— Трябваше вече да сме получили някаква вест от Хава.
Хату кимна.
— Да. Но се опитвам да не мисля за това, за да не се тревожа.
— Жена ти — заговори Бодай и посочи Хату с лъжицата си — е може би най-компетентната личност, която съм срещал, тъй че ако някой оцелее от тази лудост, това ще е тя.
— Съгласен — отвърна Хату. — Поради което мога да избягвам тревогата си… повечето време. Не мога непрекъснато да проверявам за нея с моите… сили, защото иначе не бих правил нищо друго.
Бодай се засмя.
— Разбирам.
— Ти също се тревожиш, знам.
— Откакто те доведоха в Коалтачин и откакто двамата станахте двойка, да, винаги. — Хвърли поглед към вратата, сякаш очакваше Хава да влезе всеки момент. — Да, тревожа се, но това не променя факта, че тя е повече от способна да се грижи за себе си.
— Открих нещо интересно — каза Хату. Погледна към входа за коридора, водещ към библиотеката. — Докато Натан го няма, се опитвам да напипвам по краищата на това, което знам, един вид — разширяване на разбирането ми.
Бодай се усмихна.
— Разбираемо.
Хату леко се намръщи.
— Нека да ти покажа.
Вдигна парченце морков, което беше паднало от лъжицата му, подхвърли го във въздуха и то замръзна над масата.
— Виждал съм и преди да караш неща да левитират, Хату — каза Бодай.
Хату се ухили.
— Огледай се.
Бодай го направи и се ококори, щом осъзна, че всички в трапезарията са застинали неподвижно, никой не помръдваше.
— Какво…?
Внезапно всички отново се раздвижиха все едно нищо не бе прекъснало движенията им, а парченцето морков тупна на масата.
Хату тръсна леко глава, за да я прочисти.
— Мисля, че мога да спирам времето. — Очите на Бодай се разшириха още повече и той като че ли онемя. — Поне в малко пространство около мен.
— Как…?
— Не знам. Още едно от онези неща, които направих случайно. Или може би не е спиране на времето, а… замразяване на всичко около мен… но не и мен?
— Никога ли няма да свършат чудесата? — попита Бодай.
Внезапен порив на енергия заля Хату и той пусна лъжицата си на масата.
— Какво? — попита Бодай.
— Усети ли го?
— За миг кожата ми настръхна, сякаш студен полъх нахлу и си отиде.
— Библиотеката — каза Хату.
Нахлуха бързо в тъмната библиотека и спряха. Между купищата книги близо до една лавица във въздуха се рееше странно потръпващо кълбо от зелена енергия и докато гледаха, и двамата усетиха как настръхват.
Кълбото блещукаща зелена светлина се изтегли нагоре като завеса и бързо изчезна в една точка във въздуха, примига и угасна, и видяха Натан, със златното кълбо, което им бе показал преди няколко дни, а до него стоеше малко по-стар мъж с тъмен халат, държащ дървена тояга. Беше с къдрава черна коса, малко прошарена, и лицето му бе леко набръчкано, но стойката му беше изправена и той излъчваше енергия все едно още беше млад енергичен мъж.
— Натан! — възкликна Хату.
Натан поведе по-стария мъж към Хатушали и Бодай. Изглеждаше леко замаян от това, през което току-що бяха преминали.
— Как… — понечи да заговори Бодай.
Натан кимна към глобуса в ръката си и го прибра в пътната си торба.
