— Значи ти трябва наистина голяма пушилка на ден-два плаване оттам. — Той помисли малко. — Някое голямо северно пристанище, да речем Уандасан или Тобило… чакай да го подредя отзад напред. — Вдигна пръст. — Не може да се пътува с много коне, понеже планинските пътища са гадни. Тъй че — кораби. По-голям бунт, това са три, може би четири азантски кораба, на големите има по петдесет или повече бойци. Три, може би четири дни, за да се прати съобщение до Акена, че са в ужасна нужда и трябва да им пратят помощ… — Помълча, после каза: — Тобило. Караме Катариан да почне въстанието си там.
— С какво ни оставя това в Акена?
— Той е странен град и ходиш там само ако е абсолютно наложително. За разлика от останалата Нитания, този град е… почти като религиозно място. Всичко е ритуал. Имат човек, чието единствено задължение е да събужда всички на разсъмване и да отброява часовете. Там се отнасят различно към слугите си. Семействата на азантите ги държат заложници срещу добро поведение, но със семействата на градските слуги се държат като с благородническо съсловие. Живеят почти в лукс. Някои от слугите, които са в течение на тайните на лорд на Прайд, знаят, че ще бъдат убити, когато службата им не е нужна повече, но го правят с охота, защото знаят, че със семействата им ще продължават да се държат добре след смъртта им.
— Ще се бият ли? — попита Хава.
Червения Суини сви рамене.
— Някои, може би. Други просто ще гледат отстрани. Въпреки облагите те все пак до голяма степен са зависими като азантите.
— Значи, това, което крал Дейлон…
— Крал? — прекъсна я Суини. — Мислех, че беше барон, когато говорихме последния път.
— Нещата се променят — отвърна тя.
— Явно. Продължавай.
— Крал Дейлон води четири хиляди от най-коравите си, най-добре обучени бойци. Ще му трябват няколко дни да организира нещата, да подготви конницата.
— Води конни войници?
— Около четиристотин тежка конница.
— Това ще е забавно. Няма никакви големи чисти пространства за някакво главно сражение, но много конници по улиците ще създадат бъркотия и хаос. — Забарабани с пръсти по масата, докато премисляше. — Кажи на вашия крал, че на всеки ъгъл ще има засади, ако не се добере до централния площад, където живеят лордовете на Прайдове, когато са в града. Ако има достатъчно неприятности в другите градове, някои ще напуснат именията си, понеже си мислят, че Акена е най-безопасното място.
— Значи, лордове на Прайдове в града, азанти фанатици — навън. — Тя кимна. — Изглежда добър план.
— Казваш, че имаш добра памет и не ти трябва карта?
— Защо?
— Защото нямам с какво да рисувам.
Хава се засмя.
— Първо, няма никакви отбранителни съоръжения срещу морето, а само едни стари стени, които лесно се прехвърлят, около централния анклав на лордовете на Прайдове. Тъмните господари изобщо не са се страхували от каквато и да било атака. Тъй че може да доплава лесно и със сила, без да е нужно да плава в колона, та корабите да стигнат почти едновременно. В пристанището да гледат за широка редица от докове и кейове. Може да са чисти и там трябва да разтовари колкото може по-бързо. Ако има привързани съдове, ще трябва да върже корабите си за тях, да минат през палубите и да овладеят кейовете колкото може по-бързо. — Червения Суини помълча замислено. — Кажи му, че има един плитък плаж югозападно от пристанището, и там трябва да бъдат разтоварени конете му, тъй че корабът трябва да е силно на ляв борд! — Започна да се възбужда от идеята за завземането на Акена. — Там няма нищо особено ценно и никаква сериозна охрана нощем, тъй че ако разтовари конниците си там, препускат нагоре по крайбрежната до втората — не първата, а втората — главна улица отляво, това е право нагоре по хълма.
— Продължавай — подкани го Хава, докато попиваше в ума си всяка подробност. Знаеше, че в тази част кралят ще включи най-добре обучените си войници с най-добрите мечове.
Балвен стоеше над доковете на новото пристанище на Северния нос, все още загърнато в сумрак, въпреки че небето на изток бе започнало да изсветлява. До него стоеше кралят, а долу под тях Деклан командваше наемниците си.
Беше му отнело няколко дни, но най-сетне бе успял да постигне някакъв мир между двамата братя. И да имаше трошица съмнение дали Деклан им е брат, това бе напълно изчезнало, когато бе възникнал конфликтът между тях. Бяха от една кръв, а когато се ядосаха, приликата бе очевидна. Дори звучаха еднакво, когато повишаваха глас.
Деклан приличаше на много по-млад вариант на Дейлон и макар да му липсваха годините образование и възпитание, имаше буден и жаден за знание ум, макар и притъпен от събитията, които бяха съкрушили духа му. Балвен смяташе, че вижда как този дух бавно започва да се възвръща, след като мъчителната мисия с намирането на специалния пясък беше далече зад него. Сега жадуваше да срещне онези, които трябваше да накаже, и това подхранваше духа му. В това, призна мълчаливо Балвен, двамата му братя бяха като близнаци. И двамата жадуваха за мъст.
— За какво мислиш? — попита Дейлон.
