— Призивът е тръгнал из цяла Нитания и армиите се събират за нов набег срещу Северна Тембрия. Този път се канят да ударят Маркензас. — Хава замълча. — Всеки кораб, годен да направи това плаване, ще стигне в пристанището до около три седмици, за да направят плаването навреме за средилетието.
— Трябва ни седмица да напасем конете — каза Дейлон, — да са здрави за битка. Имахме късмет и се наложи да убием само един, който получи колики. Мъжете също трябва да отпочинат. След това какъв е най-добрият ни избор?
Хава пресметна наум и отвърна:
— Единайсет дни, смятано от тази нощ. Приготвила съм сигнален огън на една от скалите южно оттук. Трябва да видя дали Сабиен е взел далекоглед.
— Взел е — каза Дейлон. — Видях, че го използва да оглежда хоризонта за разбойници.
— Добре. След единайсет дни по залез-слънце, ако нищо не се обърка, ще се запали огън, който сигурно би могъл да се види от човек с остро зрение, но ще го види всеки с един далекоглед, и това е сигналът, че три часа след залез вие отплавате. Натоварвате конете си същия ден, и цялото поддържащо оборудване, и ме чакате.
— С нас ли тръгваш? — попита кралят.
— Аз съм пред вас — каза Хава. — Катариан смята, че азантската флота ще ви подмине, поела на север, около ден преди това, за да потуши въстанието в Тобило. Аз водя тази флота в случай че азантски кораби се опитат да блокират пристанището. — Тя се усмихна. — Освен това така и не съм използвала още онази гадна балиста, която се закрепва на носа. Има и още една причина — добави тя почти с радост.
— И каква е тя? — попита Деклан.
— Катариан каза, че азантите са ми толкова ядосани, че са обявили цена за главата ми. Нещо повече, построили са по-голям, по-бърз кораб, който би трябвало скоро да е завършен, нарекли са го „Кралят на вълните“.
Усмивката ѝ се разшири.
— Трябва да открадна този кораб.
Тоачипе наблюдаваше за първата поява на светлина. Очите му обходиха хоризонта на изток, щом просветляващото небе намекна за идващата зора. Днешният ден щеше да е ясен — небето беше грейнало със звезди през цялата нощ.
Дългът му повеляваше винаги да гледа на изток за фалшивата зора, когато небето бавно изсветлява, преди слънчевият диск да изникне над морето на изток. Освен в дни на бурно време тези часове му бяха любимите, защото бяха време на покой и тишина в град на шум и напрегнатост, щом събудеше лордовете на Прайдове и започнеше поредното утро.
Смътно движение на североизток привлече погледа му, щом небето изсветля. Отначало видя проблясъци на сиво на фона на още по-тъмно сиво, но след няколко минути образите се откроиха.
Кораби! Преброи девет. Плаваха с издути платна и бързо се приближаваха към пристанището! След няколко мига разбра, че не са азантски военни или местни търговски кораби, а нещо чуждо и враждебно.
Точно преди да изгрее слънцето почукване на вратата предшества идването на първия бегач.
— Влез! — викна той и след секунди пред него стоеше млад мъж, готов Тоачипе да обяви настъпването на новия ден за събраните в коридора бегачи, за да могат всички да се втурнат към жилищата на лордовете на Прайдове, спящи в покоите си.
Бегачът пристъпи до Тоачипе, погледна навън и видя корабите, приближаващи се към почти празните кейове — само един кораб беше останал в пристанището, след като азантската флота бе пратена да потуши въстание в Тобило.
— Какво става? — попита бегачът.
Слънцето надникна над морето на изток и Тоачипе видя кораб, подхождащ към най-южния край на кейовете. Беше кораб, който познаваше, виждал го беше да влиза и напуска това пристанище много пъти. „Черната диря на Борзон“, корабът съкровищница на Златния прайд.
— Слънцето е изгряло! — каза бегачът с тревога в гласа. — И чии кораби са тези?
Тоачипе вдигна ръка и за миг се възхити, когато погледна опакото ѝ, сякаш за първи път. Беше ръка на силен мъж, служил на Лордовете с години, за да осигури семейството си. В другата си ръка стискаше тежък дъбов церемониален жезъл. И тогава осъзна, че може добре да послужи като боен кривак.
Погледът му се върна към познатия кораб.
Мъже спуснаха въжета, докато капитанът обръщаше странично големия кораб съкровищница и го остави да се плъзне към брега. След това, сякаш с магия, една голяма врата се смъкна от десния борд на кораба и се чу силно изпукване, щом кълчища и платно се отпраха от дървото и от най-ниската палуба към пясъка се спуснаха рампи. По тях бързо заслизаха коне, водени от въоръжени мъже.
— Виж — каза бегачът. Сочеше към другия край на дошлата флотилия и там Тоачипе видя друг познат кораб, „Кралицата на бурите“. Мигновено разбра кои точно са тези пришълци. И разбра, че лордовете на Прайдове ги чака възмездие.
— Зората е дошла. Трябва да събудим нашите господари! — настоя младият бегач.
Тоачипе се извърна към него.
— Не днес.
— Да не изпълним своя дълг означава смърт! — възрази младежът, вече изпаднал в паника.
Тоачипе погледна назад през рамо към войниците. Вече се изсипваха от корабите и се подреждаха на кея. Погледът му отново се върна на младия бегач.
