Беше дал изрична заповед да се убиват само азанти. Всякакво убийство на цивилен, плячкосване и изнасилване щеше да прати виновника на бесилото. Беше обещал достатъчно злато след тази война и се надяваше това да предотврати безогледното унищожение. Това не само го отвращаваше след грабежа и погрома на Хълма на Беран, но и беше губене на време — вероятно щеше да му трябва всеки годен за бой мъж, щом стигнеха до лордовете на Прайдове.
Хората му разчистиха барикадата, струпана от мебели, измъкнати от къщите наблизо, сандъци от складове и всичко останало, което азантите бяха могли да намерят. Никой от азантите не помоли за милост — продължиха да се бият до последния човек.
Деклан излезе по средата на улицата, обърна се и посочи към двете страни — раздвояваше силите си. Мъжете тръгнаха от врата на врата.
Сиксто дойде при него и каза:
— Оставяме хората да свършат тежката работа, а?
Деклан си пое дъх и само кимна.
— Като всеки добър командир — каза Сиксто.
Деклан замахна уж да го удари с юмрук, после се обърна и закрачи по средата на улицата, като поглеждаше нагоре за още стрелци, но не видя повече.
Мъжете напредваха предпазливо, нащрек за засада. Отваряха с ритници вратите и Деклан чуваше писъци отвътре, но хората му бързо се връщаха на улицата. Заповедта му да няма грабежи и нападения на обикновени граждани явно се изпълняваше.
— Още една барикада, капитане! — извика някой отпред и Деклан и Сиксто забързаха към следващата пресечка.
Видяха няколко десетки облечени в черно азанти, които трескаво вдигаха преграда от отломки и един преобърнат фургон, и Деклан не се поколеба.
— Атака! — извика той и хукна напред.
Скочи върху някакъв кафез, който се хлъзна назад. Нанесе съкрушаващ удар във врата и рамото на най-близкия защитник, докато падаше, и се приземи по очи върху калдъръма, дъхът изсвистя от гърдите му. Главата му се замая, докато нечия ръка не го стисна под мишницата и го издърпа на крака.
— Това беше глупаво — каза Сиксто.
— Прав си — отвърна Деклан и тръсна глава. Ушите му бръмчаха.
Докато се съвземе, битката беше приключила.
— Това беше прекалено лесно — каза Сиксто. — Къде им е армията?
И тогава го осени.
— Нямат армия.
— Тогава как опустошиха Северна Тембрия?
— Не с армията си! А с всички народи, които в момента въстават, онези, които искат да смалят!
Бързо се огледа и извика на мъжете зад себе си:
— Предай назад на краля да изкара конете напред! Разчисти пътя!
Изчака да предадат заповедта. Мъжете от двете страни се притиснаха до сградите, за да не бъдат стъпкани.
— Предай назад! — извика Деклан. — Напусни къщите и напред след конницата!
— Какво си намислил? — попита Сиксто.
— Бавят ни, опитват се да спечелят време за онези горе в двореца. Там ще се бранят с всичко, което имат!
Сиксто погледна към огромното здание на върха на хълма.
— Казах ти, че почна прекалено лесно.
— Мразя, когато си прав — отвърна Деклан и го плесна по рамото.
След малко кралят и конницата му препуснаха покрай тях. След като премина и последният кон, Деклан махна на хората си да го последват и затича.
Хава отиде на носа, където чакаха двама стрелци.
— Нищо ли?
— Нищо — отвърна единият. Посочи високо нагоре над по-ниските сгради. — Шумовете идват някъде оттам горе, но всички, които живеят тук долу, вероятно се крият под креватите си и не виждаме никого с оръжие.
Хава се обърна към Били.
— Сабиен готов ли е?
— Да, със сламата и маслото.
— Съобщи му, че все още не знаем какво става там горе, но ако той остане последният, да го запали!
— Разбрано.
Хава се обърна и погледна към далечния южен край на пристанището, където бе акостирал „Черната диря на Борзон“. Кралските инженери бяха изрязали огромна врата в страната на кораба, който Сабиен беше тласнал в пясъка, и след това я бяха запушили с дебело платно. Бяха я изрязали малко над ватерлинията, та течът да е минимален, и това бе улеснило бързото разтоварване на конете и ездачите.
Но корабът вече беше безполезен и планът беше кралят и другите да се върнат тук и да се качат на „Кралицата на бурите“, ако все още е до кея, или на който кораб има място. Два от десетте кораба на краля бяха оставени в базата на острова, а Хава беше повела другите осем в атака.
Бяха решили да изоставят конете, а вероятно щяха да са убити достатъчно мъже, за да има място за тях на корабите, та да се върнат на острова. Ако един или два от тези кораби не се върнеха, все пак разполагаха с други два, които да ги върнат до Маркензас.
След няколко минути тя видя изригващите пламъци в „Черната диря на Борзон“ и Сабиен затича към тях. Големият грозен кораб съкровищница беше свършил работа, но Хава не изпита никакво съжаление, като видя, че гори. Помнеше много добре страданията на окованите в него.
Сабиен се качи на палубата и дойде при нея.
— Готово, капитане.
Хава кимна.
— Значи, чакаме.
Хату седеше изнервен на масата в библиотеката. Тревогата му бе видима. Най-сетне каза:
— Бих могъл да погледна.
— Недей — каза Натан. — Не и преди да научим повече за онова нещо в ямата…
