— Не, имам предвид битката — каза Хату. — Хава е там, тъй че мога лесно да я намеря и да видя как се оправя.
— Аз също се тревожа, но ако постоянно проверяваш как се оправя тя, няма нищо да свършим тук.
Откакто беше пристигнал с Натан, Руфио методично беше разпитвал Хату за всеки аспект на силите му. Подходът му беше различен от този на Натан — все едно съставяше каталог на способностите му, както Сабела с книгите.
— Можеш ли да виждаш от разстояние? — попита Руфио, който все още се изненадваше от много от постигнатите от Хату неща.
— Не навсякъде — отвърна Хату. — Трябва да е някъде, където съм бил и го помня, или ако мога да намеря някой, когото познавам добре, и тогава мога да ги видя, а тогава виждам и къде са, и мога да запомня. — Той сви рамене. — Не го обяснявам добре.
— Не, всичко е наред — каза Руфио. Погледна Натан. — И това без никакви заклинания или устройства?
Отговори му Хату:
— Не. Просто го правя. — Погледна намръщено Руфио и продължи: — Непрекъснато задавам същия въпрос. Не знам никакво заклинание, ако имаш предвид нещо като онази книга ей там, дето ти я показа Натан, а единственото устройство, което съм използвал, е компас, преди много време… А, и една от онези тръби за гледане отдалече, далекоглед. Погледнах веднъж през една.
— Да оставим тази тема за друг път — каза Руфио и се обърна към Бодай. — Това е най-дългото разстояние, което съм пропътувал някога. Когато преди столетия завърших проучванията си, отделих малко време да поскитам.
— Двайсет години са малко време? — попита Натан насмешливо.
Руфио го изгледа сърдито.
— Ти знаеш отговора на това по-добре от всеки друг.
Натан сви рамене.
— Казах ти, че има много неща, които не помня.
Руфио махна пренебрежително с ръка и се обърна към Хату.
— Е, можеш ли да ме заведеш до тази яма и да ми покажеш какво има там?
— Лесно е. Но първо бих искал да видя как се оправя жена ми.
Хату се отпусна на стола, затвори очи и след малко каза:
— Тя е на кораба си, в едно пристанище и битката е далече от нея. — Отвори очи, на лицето му бе изписано облекчение. — Е, скоро ще се стъмни. Ако искаш да погледнеш онова място, трябва да е сега.
— Добре — каза Руфио. — Какво да направя?
— Стани — каза Хату, сложи ръцете си на раменете му и го подкани: — Сложи си ръцете на раменете ми и затвори очи.
Руфио го послуша и изведнъж сякаш заплува в някаква пустота с Хату.
— Къде сме?
— Всъщност не знам — отвърна Хату. — Мисля за това като за „моето място“ и оттук мога да правя много неща.
Появи се плетеницата от нишки енергия и Руфио каза:
— Какво…?
— Ще обясня по-късно. Ето къде искаме да отидем.
Изведнъж се зареяха близо до ръба на ямата. В Раната беше нощ и Руфио ахна, което според Хату трябваше да е умствено повторение на онова, което правеше във физическото си тяло. — Нищо тук не може да те нарани — каза Хату. — Сега погледни.
Тласна Руфио към ръба на ямата и промени светлината така, че той да може да види вътре. До тялото на детето вече имаше труп на куче и нещо, което приличаше на откъснато ухо.
Грамадното същество лежеше неподвижно.
— Мили богове! Не! — възкликна Руфио.
Връзката се прекъсна и Хату отново се озова в библиотеката. Руфио се олюля все едно беше понесъл физически удар.
— Какво става? — попита Натан.
— Това, от което се боях.
Натан пребледня.
— Какво става? — попита Бодай. — Какво те потресе така?
Руфио погледна Натан, а той отрони:
— Няма да разберат.
— Не си ги предупредил? — възкликна ядосано Руфио.
— Не виждах причина да ги тревожа, след като можеше да се окаже нещо друго.
— Нещо друго!? — извика Руфио. Лицето му се бе разкривило от гняв, а тонът му бе обвинителен. — Ти, повече от всяко друго същество в тази вселена, знаеш какво е това.
За първи път Хату и Бодай видяха Натан ядосан. Очите му се бяха налели със сълзи на безсилие и той извика:
— Не съм искал да съм тук! Пратен бях тук, след като повечето от паметта ми я няма! Не знам какво мислиш, че трябва да знам, но съм също толкова невеж като тези двамата — махна към Хату и Бодай — за много неща!
Хату пристъпи колебливо, готов да застане между Натан и Руфио.
— Чакайте! — Вдигна ръце в успокоителен жест. — Какво правим ние тук?
Руфио кимна и се овладя.
— Онова нещо в ямата… то е агент на Пустошта. То е единственото и най-могъщо същество на Пустошта.
— Пустошта? — повтори Хату и погледна питащо Натан.
Натан преглътна гнева си и каза:
— Преди това! — Махна с ръка в широка дъга. — Преди всичко, преди тази вселена… преди другите вселени, преди всичко! Е това… — Потръпна, сякаш поразен от внезапна болка. — Трябва да си спомня! — извика все едно се обръща към някой невидим.
Хату виждаше, че се мъчи да надмогне нарастващото си безсилие и гнева си.
Натан отново потръпна болезнено, а след това въздъхна като че ли с облекчение и промълви тихо:
— Благодаря ти.
Отново сякаш говореше на някой или на нещо невидимо.
Хату прибегна към силата си, за да види дали в стаята не се е появило някое друго същество, но не усети нищо.
