Нападателите печелеха предимство за минута-две и портата се открехваше с по няколко пръста, но на всяка спечелена педя защитниците си връщаха половин. Все пак направените от Деклан, Едвалт и другите ковачи мечове бяха страховити оръжия, сечаха броня и даваха възможност на нападателите да напредват стъпка по стъпка.
Най-сетне портата се измести и с шумно скърцане на дърво в камъка дясното крило бе избутано назад и нападателите нахлуха вътре.
Имаше шепа азанти и от начина, по който се биеха, личеше, че са най-верните фанатици. С тях имаше и много мъже, облечени в пищни дрехи — приличаха по-скоро на церемониални стражи, отколкото на истински войници.
След цял час бой при портата битката в огромния двор приключи за минути. Много от мъжете с халати и декоративна броня хвърлиха оръжията си и се замолиха за пощада.
— Взимай пленници! — извика Деклан, но знаеше, че предаващите се ще имат късмет само ако хората му чуят заповедта.
Излязоха на голям площад, който служеше за вход към огромния дворцов комплекс.
Деклан нареди на хората си да се развърнат и скоро отвън не останаха бранители.
Входът към дворцовия комплекс беше огромна дървена порта. Беше затворена и със сигурност залостена.
Дейлон излезе на площада и слезе от коня си. Погледна назад през рамо и извика:
— Разкарайте конете!
Един на всеки трима ездачи щеше да слезе и да отведе своя кон и още два, тъй че по двама от всеки трима можеше да се бие.
Дейлон беше останал без дъх и възрастта му личеше. Когато смъкна шлема си, се видя, че сивата му коса е полепнала по черепа, очите му бяха хлътнали, с тъмни кръгове отдолу, бузите му бяха зачервени.
— Добре ли сте? — попита Деклан.
— Ще съм, когато приключим с това. — Дейлон погледна нагоре към слънцето, което се вдигаше все по-високо. Денят ставаше все по-горещ.
— Вода! — викна кралят и един от мъжете притича с мях вода. Дейлон пи дълго, после подаде меха на Деклан.
Деклан пи и даде меха на Сиксто. Той изпи останалото и хвърли меха настрани.
Дейлон махна на ротата си да го последва и тръгна към портата. Деклан огледа десетките прозорци и терасите, продължаващи шест етажа нагоре.
— От стрелци ли се боиш? — попита го кралят.
— Имат поне няколко — отвърна Деклан. — Но и един стига.
— Вярно — съгласи се Дейлон. — Къде са те?
— Нямат армия — каза Деклан. — Не разбирате ли? — Повтори догадката, която бе споделил със Сиксто, и завърши с: — Те са тъмничари, а азантите са полицаи, шерифи, бирници, шпиони, но не и войници. — Пое си дъх и добави: — Може да са професионални убийци, но в редовен бой са безполезни. Как ги нарече Хава? Криминални лордове?
Дейлон сякаш се обърка за миг, но след това очите му светнаха.
— Разбира се! — За първи път от началото на тази кампания кралят на Маркензас изглеждаше почти щастлив. — Влизането е проблемът. — Огледа зданието пред тях. — Този… зайчарник е пет пъти по-голям от замъка ми, но дотук не съм видял нищо, което да наподобява отбранително укрепление. Освен ако не се натъкнем на капани и чакащи ни отделения войници, проблемът е само да си пробием пътя до мястото, където са се барикадирали тези лордове на Прайдове, да влезем и да ги избием. Направим ли го, всичко би трябвало да приключи.
Погледна отново към небето и видя, че все още е доста преди пладне.
Сиксто посочи тежките крила на портата пред тях, дванайсет стъпки на височина, ако не и повече, всяко по десет стъпки широко — бяха от старо дърво, сигурно твърдо като стомана — и каза:
— Надявам сте да сте прав, кралю. Но първо трябва да влезем!
Донти махна на Хава изпод бушприта на кораба до „Кралицата на бурите“. Хава беше на кърмата и наблюдаваше как една лодка обръща кораба ѝ в случай че им се наложи да се отбраняват срещу неочаквани гости. Другите кораби също щяха да обърнат, след като кралят и армията му се качат на тях.
Тя също му махна и той скочи във водата, заплува към въжената стълба на „Кралицата“, качи се по нея, застана до Хава и каза:
— Трябваше ли да помоля за разрешение да дойда на борда или нещо такова?
— Такъв е правилникът — отвърна тя, като се помъчи да не се разсмее. Смехът изглеждаше някак неуместен в разгара на щурм.
— Така и не мога да ги запомня тези неща — каза той.
— Мислех, че си в Маркензас, с Балвен.
— Там трябваше да съм, но просто помислих, че тук ще е по-интересно. Тъй че се промъкнах на борда на кралския кораб. Свивах си по малко храна, обикновено от екипажа, не от войниците.
— Защо не те видях на острова?
— Ти повечето време беше с краля и други важни особи — отвърна той, докато изстискваше водата от ръкавите на ризата си. — Ако кралят ме видеше, сигурно щеше да ме постави под стража. — Кимна към двореца на лордовете на Прайдове. — Как върви боят?
