— Преди началото — заговори Натан с по-спокоен тон. — Всичко, всяко нещо, е съществувало в един… съвършен миг. — Наведе се и почука по масата. — Материя, енергия, време, всичко обвързано в една… топка, да кажем. Нещо се е случило — продължи той. — В един внезапен момент всичко се е променило. Времето се е разгърнало, разпростряло се е, за да стане това, което преживяваме. Масивни изригвания на енергия също така, с оформяща се материя, прах, след това гравитацията ги превръща в скали, планети и звезди, въздух и вода, всичко материално. Никой не знае колко дълго. Милиарди години или повече. Звезди се раждат и умират, живот се поражда и изчезва. Най-доброто обяснение, до което някой може да стигне, е чисто предположение. Боя се, че може никога да не го научим — или може би сме неспособни да разберем как би могло да се случи това. Представете си две фундаментални сили, първични стихии да кажем, в хармонично равновесие в онзи единствен момент, онзи съвършен миг… И изведнъж той вече не е съвършен, извън равновесие е, и всичко се разпилява.
Хату, Руфио и Бодай мълчаха и го гледаха.
— Една от силите раздира онзи съвършен миг. Ще я нарека хаотичната сила, настояването за промяна, еволюция, несигурност.
— Другата сила е върховната задоволеност — продължи той. — Мисля за нея като за подредената сила и сега тя се стреми да върне всичко до онзи съвършен миг. Не мога да претендирам за знание, но ми се струва уместно да се каже, че подредената сила е разочарована и ядосана.
Хату промълви:
— Искаш да кажеш, че онова нещо в ямата е агент на фундаментална стихия, която иска да върне всичко до… един миг на блаженство?
По бузата на Натан потече сълза.
— Да, точно това е.
— Съществото в ямата е Господар на ужаса — каза Руфио. — Има силата да погълне целия живот на тази планета и да унищожи всичко до най-малките прашинки, и да се разпростре оттук и след време да унищожи… всичко.
Хату се помъчи да осъзнае това. Усети се, че трепери.
— Но защо е тук? — попита.
— Това, приятелю, е чудесен въпрос — каза Руфио. — Въпрос, на който нямам отговор. Защото до този момент мислех, че знам със сигурност, че това нещо е заклещено някъде другаде във вечна битка с друго същество, което е далече извън въображението ти.
— И какво правим? — попита Натан.
— Аз се връщам, колкото е възможно по-бързо — каза Руфио.
— Трябва ли ти кълбото?
— Не. След като вече съм тук, мога да се върна без това проклето устройство. Ако случайно се озова вътре в планина, защитната обвивка няма да ми свърши работа. — Той си пое дъх. — Това устройство не е съвсем точно и понякога не улучва целта. А от защитната обвивка се замайвам.
— И какво иска този Господар на ужаса? — попита Хату.
— Всичко, което обичаме, е изложено на риск — отвърна Руфио, — защото всичко, което съществува, е изложено на риск. Има едни хора, с които трябва да говоря, и неща, които трябва да науча. Ти се погрижи за битката и за жена си, защото макар и да е важно за теб, то е дреболия в сравнение със същинския риск.
Хату усети, че детинското му раздразнение от това, че не схваща, се връща, и гневът му се надигна.
— Не разбирам! Какво означава всичко това?
Бодай сложи успокоително ръка на рамото му, а Руфио се обърна и погледна Хату в очите.
— Вселената е невъобразимо сложна. Това, което наричаме Пустошта, е… пространството между всички онези частици, които наричаш „стихии“. Пустошта е… онова напълно празно сиво нищо, съвършен баланс между чисто бяло и абсолютна чернота. Ужасите са единствените и най-ефикасни същества на Пустошта. Нещото, което дреме в онази яма, може, в пълната си мощ, да погълне звезда. Ще трябва да отида да поговоря с хора, които знаят за това повече от мен. — Погледна Натан и каза: — Съжалявам. Не знам какво си преживял, какво си забравил. Моля те за прошка.
Натан кимна.
Руфио затвори очи, раздвижи леко ръце и до него се появи висок овал. Беше искрящо сребрист и се полюшваше като изворна вода — и той пристъпи и влезе в него. След секунда изчезна, чу се само смътен звук от нахлулия въздух там, където беше стоял.
— Къде отиде той? — попита Хату.
— Да доведе помощ — отвърна Натан.
Деклан замахна с меча си и посече мъжа срещу себе си в рамото. Швирна кръв, костта се оголи и мъжът изрева от болка и рухна.
Силите на Дейлон се бяха сражавали до самите порти на двореца на лордовете на Прайдове. Голямата дървена порта беше стояла отворена толкова дълго, че беше огънала и изкривила пантите, тъй че не можеше да се затвори напълно.
На хората на Деклан се бе наложило още веднъж да разчистят пътя за кралската конница и кървавата битка почти от час беше в критична фаза.
Всеки път, щом мъжете на Деклан си пробиеха пътя до малкия отвор, защитниците натискаха срещу тях, за да не могат нападателите да отворят портата по-широко. Деклан, Сиксто и най-опитните войници от ротата се редуваха колкото може по-често и отдъхваха за по няколко минути.
