— Нямам представа — отвърна Хава. — Подготвяме се да напуснем, каквото и да стане, но допусках, че може да бъдем нападнати. — Посочи към главната палуба, където бе строен взвод кралски войници, готови да се отбраняват с екипажа на кораба. — Хората от града си стоят вътре и видях само няколко мъртви азанти ей там. — Посочи към далечния край на кея, където корабите започваха да се изтеглят на позиция за отплаване.
— Най-хубавото на това да съм приятел на теб и на Хату са всички удивителни неща, които ми се случва да видя.
Тя го целуна по бузата и каза:
— Млъквай и ми се разкарай от главата.
Донти се засмя.
Тя погледна пак как лодката изтегля „Кралицата на бурите“ от кея, после каза:
— Ще ми се да знам какво става там горе.
И посочи с брадичка към битката.
— Ще го разберем съвсем скоро — каза Донти. Погледна към носа, докато освобождаваха въжето — неколцина мъже започнаха да развързват шкотовете, минаващи от бушприта до предната мачта. — Какво правят там?
— Имаме балиста, която замества бушприта. Забавя ни малко, но си има предимства. И въпреки това „Кралицата“ е по-бърз кораб от повечето. — Хава се усмихна. — „Кралицата на бурите“ е хищник в засада и не бих имала нищо против някой да се появи, за да мога най-после да използвам онова гигантско копие.
На лицето на Донти се изписа съмнение. Най-доброто според него беше никой да не се появи с боен кораб. Премълча обаче това и попита:
— Какво ще направи? Ще убие много хора наведнъж? — И се ухили.
Хава се засмя.
— Е, не точно. — Посочи към носа, където махаха бушприта. — Просто насочваш кораба си срещу вражеския и ако цепиш през вълните, когато корабът се надигне при носа, изстрелваш онази голяма гадна стрела и ако си я прицелил точно, ще съсипе напълно такелажа и платната на другия кораб. Извадиш ли късмет, един изстрел прави другия кораб на нищо. Долепваш се до него, скачаш на палубата и го пленяваш, без да го потопиш.
— Доста интересно — каза Донти, млъкна за миг, след което промълви: — Става нещо.
— Какво? — попита Хава.
— Помниш ли какво ти казах за Сестрите на Дълбините и… ами че се върнах, за да убия Хату.
Очите ѝ се присвиха.
— Мислех, че беше просто тъпа шега.
— Не — каза Донти. — Сложиха нещо в главата ми… — Сякаш се бореше да намери подходящите думи. — Но каквото и да са направили, то заглъхва.
— Ти това сериозно ли го говориш?
— Никога не съм бил по-сериозен — отвърна той. — Пратиха едно от онези морски същества, за да ме командва… тъй че го убих. Знаеш, че не обичам да ми се казва какво да правя.
— Искаш да убиеш Хату? — промълви тя, колкото невярваща, толкова и уплашена.
Донти си пое дъх.
— Не… Но може би да го понатупам малко.
Тя го зяпна ококорена, а след това го удари силно в рамото.
— Копеле такова! Има неща, с които човек не се шегува!
— Ау! — викна той. — Боли!
Очите ѝ бяха пълни със сълзи.
— Заслужи си го.
— Знам — съгласи се Донти, а след това се обърна и погледна към брега. — Чудя се как се оправя кралят там горе.
— Трябва ни таран — каза кралят, — но инженерите останаха на острова.
Сиксто — стоеше зад Деклан — каза:
— За толкова големи врати трябва таран на колела с покрив, и по-добре ако го карат волове. Нищо, което можем да спретнем тук, няма да свърши работа. Това са най-големите проклети врати, които съм виждал.
— Това ли е единственият вход за толкова голям дворец? — попита Деклан.
— Чакам съгледвачите си, които го обикалят, но колкото и други врати да намерят, ще са заключени и барикадирани — каза Дейлон.
— Ако има по-малка врата, можем да отсечем дърво и десетина души могат да го използват като таран — каза Сиксто.
— Имаме няколко тарана за по четирима души, но са ефикасни само за по-малки врати — каза Дейлон.
— Да правим голям таран ще отнеме твърде много време — намеси се Деклан. — Дори и да намерим каквото ни трябва в града. А и засякох стрелци там горе, на първата тераса.
— Предвид колко слаба беше отбраната дотук, готов съм да се обзаложа със злато, че веднага щом ни видяха да идваме, са изтеглили всеки с оръжие в този дворцов комплекс. Какъвто е голям, вътре ще е истински лабиринт. Очаквайте бой от стая за стая, а и дори да пробием през по-малка врата, това ще е доста трудно.
— Аз съм глупак! — каза внезапно Дейлон.
— Какво? — попита Деклан.
— Тази порта е от дърво. Старо и здраво дърво. Дъб, бук, все едно — дъски, залепени и заковани една за друга, но все пак дърво.
— А дървото гори — каза Деклан и без да дочака заповед от Дейлон, се обърна към Сиксто. — Вземи едно отделение, претърси дюкяните и донесете всичко, което гори.
Сиксто кимна и затича към чакащия отряд на Деклан.
— Ще ви трябват щитове — каза Деклан на краля.
Дейлон кимна и махна на един от вестоносците си.
— Доведи сержант Колин. Той е на десния фланг.
— Слушам, ваше величество — отвърна войникът и затича.
След по-малко от пет минути се върна на бегом с един много едър мъж с тежка ризница — въпреки нея тичаше без особено усилие.
Едрият сержант сведе глава в поклон.
— Ето ме, ваше величество?
— Имам една гадна задача за теб.
— Точно такива ги обичам, ваше величество.
