На път към покоите си Бодай осъзна, че разговорът му с Хату бе докоснал чувства, пренебрегвани през повечето от живота му. Истината беше, че се бе оженил заради политическа изгода сред фамилиите на господарите учители и това го беше поставило в положението, когато дойде времето, да може да замести бащата на истинския Бодай в Съвета без опозиция. Но макар мотивите му да се основаваха на логика и политика, се беше привързал към жена си и я беше обикнал много. Осъзна, че това бе най-близкото до любовта, до което беше достигал, и за първи път от години го жегна жал за смъртта ѝ.
Донти влезе след двама носачи в казармения сектор, заделен за ескортите и свитите на гостуващи благородници. Някои трябваше да са имали големи ескорти, прецени той, защото този отряд наброяваше седемнайсет души, без да се броят двамата мъже, които все още бяха с барона, но въпреки това запълваше по-малко от четвъртина от казармата. Тъй че понякога тук явно се настаняваха по стотина войници и слуги. Реши, че в живота на Северна Тембрия има неща, които никога няма да разбере. Повечето господари в Коалтачин нямаше да допуснат и един въоръжен придружител на който и да е чуждоземен благородник на достатъчно близко разстояние, за да нанесе удар, да не говорим за сто.
Баронът беше разположил около казармата отряд от най-добрите си войници. Бяха членове на домашната му гвардия — онези, които наричаха „кастелани“, и ако се съдеше по външността им, бяха едни от най-суровите и готови за разпра бойци, които Донти бе виждал.
След дълго обсъждане с Балвен, който бе слушал внимателно, вторият най-важен мъж в баронството бе заключил, че Донти трябва да остане плътно до тези мъже. Осъзнаването на опасността от азантите го поставяше в уникалното положение да предусети възможните неприятности, каквито и да бяха те. Донти не беше щастлив от това назначение, но пък и той рядко биваше щастлив от каквато и да било дадена му задача.
Знаеше, че ескортът на епископос Бернардо е също толкова сериозна банда войници, колкото и пазещите ги отвън. Никакво възражение нямаше да се избият щастливо едни други, но не изпитваше силно желание да се озове между тях.
— Вечеря, с благоволението на барона — каза той, след като носачите поставиха два големи подноса с блюда и чаши, а зад него влязоха още няколко души, понесли храна и вино.
Въоръжените хора на епископоса изглеждаха малко настръхнали, но когато бокалите се напълниха с вино, всякаква неохота да се доверят на непознати изчезна.
Донти наблюдаваше от ъгъла на казармата до отворената врата, извън която войниците на барон Дюмарш стояха в готовност. Не беше съставен никакъв конкретен план, но Балвен бе заповядал на командващия сержант да са готови в случай че избухне неприятност. Донти подозираше също така, че му е заповядал и да внимава самият той да не се измъкне.
Мъжете на епископоса награбиха първо виното и двама се сбиха. Единият изруга другия, без да мисли, и думата, която използва, бе много позната на Донти.
Не че мразеше пиянски свади, но и не беше глупак да остане сам срещу тренирани войници. Пристъпи навън и викна:
— Усмирете ги и запазете всички живи, ако може!
Командващият сержант не се поколеба. Обикновено нямаше изобщо да приеме заповеди от някого като Донти, но указанията на Балвен бяха съвсем ясни и той бе готов точно за такъв проблем.
Мъжете вътре се оказаха изненадани — повечето държаха ядене или пиене, а оръжията им бяха до наровете в другия край на помещението. Войниците на барона нахлуха и половината мъже бяха проснати на пода, докато останалите посегнат за оръжията си.
Неколцина успяха да ги грабнат, но видяха, че е безнадеждно, и ги хвърлиха на пода.
Трима мъже все пак атакуваха хората на Дюмарш — единият бе войникът, избълвал ругатнята, задействала Донти. Донти нямаше оръжие, но се хвърли към него, скочи високо, изрита го с два крака и викна:
— Дръжте го здраво!
Трима мъже от Маркензас се хвърлиха върху поваления и го обездвижиха.
Донти скочи на крака, залитна и едва не падна, но се задържа. Затърси отчаяно нещо, което да използва, награби мръсна пътна дрипа, с която някой ездач си беше бърсал прахта и потта от лицето, натика я в устата на хванатия от тримата и извика:
— Внимавайте за отрова!
Нечия яка ръка сграбчи Донти за рамото и го издърпа от купчината.
Той се извъртя със свит юмрук, но видя, че издърпалият го мъж е един от старшите сержанти на Дюмарш.
— Удариш ли ме, ще те пребия почти до смърт, момченце, и ще се извиня на барона после! — извика той на Донти.
Трябваше му малко време, докато събере ума си. Погледна надолу и видя, че мъжът, когото подозираше, че е сикари, е напълно обездвижен от тежестта на телата върху него, както и от парцала, натикан в устата му. Очите му започваха да се оцъклят, докато се мъчеше да вдиша, и това му се стори смешно.
Изведнъж усети, че е замаян, и погледна през рамо сержанта, който каза:
— Спокойно, момче.
— Спокойно… — повтори Донти, без да разбира какво е станало. После погледна надолу и видя, че от хълбока му стърчи кама, малко над бедрото.
