— Е, адски близо сме до водата, а и огънят вдигна доста дим, тъй че би могло да е и едното, и другото.
— Да — съгласи се Сиксто.
— Тъй — каза Деклан. — Продължавай да наблюдаваш и… разкажи ми повече защо майка ви толкова е обичала да ви храни с черен дроб.
Сиксто се засмя искрено и отвърна:
— Взимаше го евтино от касапина в селото. Изобщо не бях опитвал телешко, агнешко или свинско, докато не напуснах. Беше дроб със зеленчуци, пържени бъбреци, чревца, каквото касапинът ѝ даде в замяна.
— Тя какво му даваше? — попита Деклан и направи няколко жеста с ръка, за да изглежда разговорът им оживен в случай че някой ги наблюдаваше. Знаеше също, че там може да няма нищо и че всичко е за тоя дето духа, но знаеше и старата поговорка че който сам се пази и боговете го пазят.
Очите на Сиксто оставаха впити в дърветата.
— Имахме малко земя и тя гледаше зеленчуци. Беше добра в това, знаеше кога кое да засади и кога да засади друго. Винаги имаше нещо, което расте, и нещо готово да се изскубне от земята. Моркови, ряпа, лук и така нататък.
— А баща ти?
— Той беше наемник, като мен. Нямаше го с месеци, даже и повече от година веднъж. Изобщо не го познавах добре. Връщаше се и майка ми го посрещаше. Бяхме шест деца и аз бях най-големият, тъй че той ме изгони, когато бях на към четиринайсет. Пиеше много, докато беше у дома, и сега, след като съм бил в този занаят, знам, че е харчил повечето от спечеленото с бой по пиене и курви. Но носеше вкъщи достатъчно, за да може майка ми да плати за някои неща, като плат за дрехи или ново гърне. — Сиксто сви рамене. — Когато баща ми ми каза да се махам, каза и че бил на същата възраст, когато неговият баща го изхвърлил. — Очите му оставаха приковани в далечния храст и дърветата. — Това е една от причините да се закълна никога да не се женя. Видял съм твърде много деца, останали бездомни и сами от твърде много битки.
Деклан кимна, спомнил си за мъртвите деца, които бе видял наредени за масов гроб в Хълма на Беран.
— Аз исках да имам синове и дъщери… някога.
Сиксто го погледна и какъвто и въпрос да имаше за последните му думи, не го зададе. След малко отрони:
— Вече не виждам нищо.
Деклан кимна и го стисна леко за рамото.
— Постави охрана, за всеки случай.
— Аз ли?
Деклан му махна да го последва и щом се приближиха до четата, каза:
— Сега внимавайте.
Мъжете, които си бърбореха, млъкнаха, тези, които ядяха, спряха, а двама, които бяха заспали, ги събудиха.
Когато очите на всички бяха вперени в него, Деклан каза:
— Утре навлизаме по-навътре в този каньон. Със Сиксто видяхме… нещо. Може и нищо да не е, но ако ни е наблюдавал някой, не искам никакви изненади. Тъй че — походна дисциплина и никакви приказки. Сиксто ще организира охраната. — Погледна Бенруф. — Ти беше верен съюзник дотук, но все пак не те познавам добре. Сиксто вече е първият ми помощник и ако се измъкнем безопасно оттук, можете да останете с нас или да напуснете, както сметнете за добре. — Пое си дъх и добави: — Последните думи на Богартис към мен бяха да спася колкото може повече хора, тъй че това е целта ми, точно сега. Пясъкът, който търсехме, е изгубен, но все пак мога да правя добри оръжия и без него. Възнамерявам да се върна в Маркенет и да направя чудесни мечове за барона. А когато той отплава, за да намери източника на цялата тази касапница, смятам да застана до него.
Мъжете се спогледаха, но никой не промълви и дума.
След като не чу възражения, Деклан каза:
— Сиксто, за охраната двама души, по два часа всеки. — Огледа мъжете поред и каза: — Имаме шанс да оцелеем.
Отново никой не промълви и дума.
Бодай махна на Хату да седне срещу него на масата.
— Добро утро. — Хату поклати глава. — Прав беше. Строполих се в леглото и спах като труп.
— Това е добре. — Бодай се прозя.
Хату се засмя.
— Тежка нощ беше. Но все пак прочетох някои неща, които се връзват с изследванията ни. — Бодай беше ловък лъжец, но освен ако не се издънеше, Хату нямаше да разбере, че тази информация му я беше дал Натан предната нощ. — И тъй, нека да се върна на една от по-непосредствените ни грижи — магията.
— Моите сили?
— Да — каза Бодай, — но особеното ти положение е само част от един по-голям въпрос. Представи си свят, в който магията е… навсякъде, използвана от много хора, до различни нива на успех, както за добро, така и за лошо.
— Свят различен от Гарн ли?
— Да. — Бодай кимна.
— Като приказките за чудеса, разказвани от менестрели?
— Точно.
Хату се отпусна в стола си, сякаш премисляше нещо, после каза:
— Когато казваха „далечни земи“ или „приказни земи“, просто допусках, че говорят за някое място тук на Гарн, но много отдалечено или много далече някъде във времето. — Леко помръдна в стола. — След като пораснах, осъзнах, че са въображаеми места, защото навсякъде, където пътувах, ами, беше все едно навсякъде всичко си е като навсякъде другаде.
Бодай кимна.
