— Така изглежда — каза Хава. — После пратиха ездач до барона, понеже който там командва в онази каменна грамада не иска да поеме отговорност да ни покани на брега. Вероятно сержант или ефрейтор.
— Ефрейтор?
— Нещо между сержант и редови войник тука.
— Аа. — На лицето на Сабиен се бе изписала досада. Пътуването се бе оказало леко и без произшествия, но скучно, след като минаха на север от екватора и ветровете се промениха. Имаше много суетня по такелажа и местенето на платната и напредването се беше забавило.
— Нямат ли сигнални огньове?
— Който там командва вероятно не иска баронът да доведе цялата си армия с него. По-добре да пратят ездач.
Сабиен сви рамене.
— Логично, капитане.
След още няколко минути Хава попита:
— Как се държат хората долу?
— Нетърпеливи са да разберат дали е безопасно да се върнат у дома. И неспокойни.
— Неспокойни са още откакто отплавахме от Светилището.
— Вярно — съгласи се Сабиен.
Хава се беше изненадала, че толкова малко хора поискаха да се върнат. По-малко от сто души от над четиристотинте, които бе освободила в неколкократните набези по азантските пристанища и кораби бяха помолили да ги превозят в Северна Тембрия. Подозираше, че е от страх, че Порт Колос и Медни хълмове са напълно разрушени, а и поради обещанието за земеделска земя и пасища по безбройните островчета, обкръжаващи Светилището. Беше помислила, че много от тях гледат на онази част на света като на ново начало, начин да обърнат гръб на ужасното бедствие, което ги бе сполетяло, в което бяха загубили всичко, което притежаваха, живота на приятели и семейства. Самата тя никога не се беше чувствала така, но все пак разбираше какво изпитват.
— Виждам ездач — каза Сабиен и посочи едно далечно петънце, появило се на билото на хълма и продължило към кулата.
— Може би някой ще отвърне на мирния ни флаг.
— Може би — каза Сабиен.
Далечният ездач като че ли не бързаше много, докато конят му измине в тръс последната четвърт миля до кулата. Там се изгуби от погледа им в постройката, а пред очите им на хълма се появи отряд ездачи. Движеха се бързо, сякаш за да догонят първия конник.
— Чудя се за какво ли е това? — каза Сабиен.
— Нямам представа… — почна Хава и тогава над кулата се вдигна бяло знаме и го развяха, за да са сигурни, че е видяно.
— Явно скоро ще разберем — каза Хава. — Пригответе дългата лодка.
— Готова е вече от четири часа, капитане — засмя се Сабиен.
Хава слезе на главната палуба, където четирима моряци чакаха да подкарат лодката. Чувстваше се уверена, че оставя Сабиен да командва. Беше видяла достатъчно, за да знае, че са в безопасни води.
Погледа, докато екипажът ловко се оправяше с лодката — завъртяха двата скрипеца и спуснаха съда, докато се изравни с перилото. Гребците се качиха. Хава — последна от всички.
Лодката бе спусната и моряците загребаха към прибоя. Хава беше доволна как се бе оформил екипажът ѝ: след месеци боеве, боравене с платната и ежедневната рутина с грижите по „Кралицата на бурите“ това, което най-много я радваше, бе задържането на екипажа ѝ. Отначало той беше набързо скалъпена сбирщина от няколко опитни моряци и пожелали да служат в замяна на пътуване до безопасно убежище. Вече обаче разполагаше с екипаж, който разбираше капитана си, знаеше работата си и се трудеше добре, без да се налага да ги насилва.
Сабиен беше достатъчно едър, за да сплаши всекиго, освен най-безразсъдните или опасни членове, но имаше кротък нрав и не се налагаше да се държи грубо. Имаше няколко случая, в които ѝ се беше наложило да прибегне до дисциплинарна мярка — обикновено няколко дни на сухари и вода или нощна вахта на такелажа в лошо време — но според това, което ѝ бяха разправяли, величината на наказанията, които бе налагала, беше нищожна в сравнение с екипажите на повечето големи кораби. Предвид липсата ѝ на предишен опит — в сравнение с онези от екипажа, които бяха плавали много години — все пак се чувстваше доволна.
Първоначалният ѝ инстинкт „искам да съм пират“ се оказа просветляващ знак за вътрешното ѝ естество, какъвто не беше очаквала. Помнеше как скуката я бе подтикнала да поиска да прави нещо на борда на кораб… сякаш беше преди векове, но ето я сега, капитан на кораб, който беше пленила, от хора, които биха ѝ лепнали прозвището пират и без съмнение биха я обесили без колебание.
Догребаха бързо до брега, яхнали вълните на прибоя, и когато Хава скочи от лодката, видя барон Дюмарш застанал на брега, с ръце на кръста, и обкръжилите го телохранители, готови да отбият всякаква опасност.
Тя закрачи към Дейлон и когато се доближи на един разтег, каза бавно:
— Милорд.
За миг баронът изглеждаше разколебан. После каза:
— Познавам те.
— Аз съм Хава, жената на Хатушали.
— Да — отвърна Дейлон. — Балвен щеше да те познае от пръв поглед. — Огледа я мълчаливо за миг. — Е, ето ни. Искаш преговори. Какво ще обсъждаме?
— Първо, имам близо сто души, които искат да се върнат у дома, тъй че мога ли да ги сваля на брега?
Дейлон помълча за миг, преди да отвърне:
