— Сега — продължи Бодай, — представи си, че тази коза е излязла от имота ти и е опоскала градината на съседа ти.
Хату кимна.
— Е, ти ли си виновен за щетите, нанесени на съседа ти?
Хату премисли въпроса, след което отвърна:
— Това ще зависи от…
— Да! — извика Бодай и викът му стресна Хату. — Ще зависи от контекста. Беше ли вързана козата ти? Имаше ли съседът ти ограда? Остави ли портата отворена? Съществувал ли е този проблем преди? — Отпусна се отново, доволен накъде води урокът. — Тъй че имаме твърде много…
— Неизвестни — допълни Хату.
Бодай се усмихна широко.
— Е, все пак си внимавал.
Развеселен, Хату бавно поклати глава.
— От всички учители ти си единственият, от когото с нетърпение чаках да се уча. Другите даваха полезни указания за всички задачи, възлагани на учениците, но твоите уроци бяха най-интересните.
— Нима? — Лицето на Бодай издаваше искрена изненада.
— За мен поне — отвърна Хату със смях. — Повечето ученици мислеха, че си въздух под налягане, влюбен в звука на собствения си глас.
Бодай го изгледа малко смутено.
Хату вдигна ръка.
— Не и аз. Това, което намирах за най-интересно, беше как… правеше нещата свързани.
— И как ставаше това? — попита Бодай.
— Казваше неща като… тук има лоша реколта, тъй че хората ще търсят зърно някъде другаде и ние бихме могли да се облагодетелстваме… като направим нещо там, където има изобилно зърно… — Хату сви рамене. — Това е лош пример.
Бодай се засмя.
— Не, точно на това се опитвах да ви уча. Коалтачин се нуждаеше от умни агенти. Не просто коварните с камата или способни да избудалкат подходящите жертви, а такива, които могат да видят по-голямата картина. Как всичко е свързано по един или друг начин.
Хату се усмихна и кимна.
— Причина и следствие. Това е. Като вълни в езеро. Каквото се случи на едно място, може да има влияние на някое друго. Явно съм го схванал.
— Чудесно — каза Бодай. — Тъй че вече можем да приемем, че неща, които не разбираме, не са непременно понятни от пръв поглед, но рано или късно може да бъдат разбрани.
Хату се отпусна и каза унило:
— Това ще е дълъг урок, нали?
Бодай кимна.
— Първият от много.
Хату простена.
— Значи, колкото по-рано започне, толкова по-рано ще свърши, нали?
— Точно така — каза Бодай. — Та докъде бях стигнал? О, да. Звездите и вселената, която е толкова много по-необятна, толкова много по-голяма, отколкото сме си я представяли. — Плесна по масата и добави: — И тъй, да започнем оттам.
Хава се изненада и остана доволна, като видя, че баронът я чака в подножието на кулата. Зад него пътниците ѝ се качваха във фургони, достатъчно на брой, за да ги превозят всички до града.
Скочи на брега и застана пред Дюмарш, докато лодката обръщаше към „Кралицата на бурите“.
— Поръчали сте фургони — каза тя.
— След като говорихме, помислих, че е дълго вървене, дори и тези хора да са здрави, а и все едно щях да пътувам с теб, тъй че мога да докарам няколко фургона, както и една карета за теб.
— Карета ли? — Тя се изсмя пренебрежително. — Нали ви казах, че мога да яздя.
— Да, но една карета ни предлага повече уединение, за да поговорим. Има много неща, които трябва да се пазят в малка група доверени хора. Хайде, ще поговорим повече за това по пътя. Би ли искала да закусиш?
— Бих, но може би нещо, което да споделим в каретата?
— Да, там има кошница с храна — каза Дейлон и ѝ махна да го последва.
Един лакей ги очакваше до хубава, макар и не особено украсена карета, предназначена да вози до шест души, с охрана до кочияша и малки седалки за още двама стражи отзад. Баронът се качи пръв, както се полагаше на ранга му, и Хава го последва.
След като се настаниха, барон Дюмарш дръпна кърпата, покриваща голяма кошница, и Хава надникна и видя пресни плодове, сирене и наденици, както и кърпи за почистване на ръцете и порцеланова кана.
— Чаят би трябвало все още да е горещ. Наредих да го сварят на печката в кулата. Останалото е толкова прясно, колкото можах да уредя. За съжаление, храната сега е сериозен проблем, тъй като повечето ферми в баронството бяха изоставени и все още възстановяват работата си.
Тя взе една чаша и попита:
— Чай?
— Не, благодаря. — И след като Хава си наля, продължи: — Това, че те видях да слизаш от този кораб, беше и изненада, и облекчение. Получих съобщение от Хълма на Беран, че си изчезнала след опустошението на градчето, а по-късно някой каза, че те видели с друга жена на път на север. Когато стигнах в Порт Колос и видях пълната разруха там, предположих, че или си мъртва, или пленена от търговци на роби.
— Второто — отвърна Хава. — Другата жена е Моли Боуман. Вдигнахме пленниците на бунт и завзехме кораба им съкровищница.
— Чий кораб?
— Трябва да започна от началото.
Той кимна.
И Хава заразказва историята си от момента, когато двете с Моли се бяха отправили за Порт Колос, за да потърсят Хатушали.
Баронът се отпусна на седалката и заслуша.
