— Ако е за мои хора, ще намерим какво да направим с тях. — Погледна на север по брега. — Предполагам, че всички са мои хора, след като, изглежда, няма къде другаде да отидат.
Изражението на Хава издаде, че не е очаквала точно този отговор, но тя отвърна:
— Можем ли да ги свалим тук?
— Тук не можем да ги нахраним.
— Можем да свалим достатъчно храна на брега за два-три дни. Дотогава ще могат да слязат до града.
— Тогава мястото е не по-лошо от всяко друго. — Обърна се и каза на лейтенанта, командващ ескорта му: — Пригответе се да приемете идващите на брега. — После се обърна към Хава и попита: — Какво друго?
— Имаме да говорим за много неща.
— Ще яздиш ли с мен обратно до замъка?
Хава се усмихна.
— Ако това включва баня, добра храна и чисти дрехи, тогава да.
— Можем да се погрижим за това — отвърна с усмивка Дейлон. Погледна към небето и каза: — Дневната светлина няма да ни стигне, тъй че може би да пренощуваме тук и да потеглим по изгрев-слънце?
Хава кимна.
— Ще се върна на кораба ми и ще съм тук утре на разсъмване.
— Добре — каза баронът. — Да пратя ли лечители и фургони за тези, които ще слязат на брега?
— Не — отвърна Хава. — Всички са здрави и могат да стигнат пеш до града за два дни.
— Каляска? — попита той с усмивка.
— Мога да яздя — отвърна тя.
— Можеш, да. Ще имам свежи коне тук утре сутринта, ще чакат.
— Значи до утре сутринта — отвърна Хава. Беше едновременно нетърпелива да чуе как се справя останалата част от крайбрежието и имаше отчаяна нужда от храна и сън. Беше направила дълъг обход в дъга, за да заобиколи всякакви неприятелски кораби, които можеше да са останали, и беше подхождала към сушата бавно, в продължение на два дни, като се движеше внимателно, докато се убеди, че няма боен или робски кораб близо до Маркенет, и реши да спре близо до кулата на Северния нос. Знаеше, че това е последното укрепление на брега, тъй като беше яздила по прекия път между главния за Хълма на Беран и морето.
Все пак съжаляваше, че през последните три дни беше спала само два пъти, и то за малко, и че не може магически да се озове в замъка. Имаше твърде много неща да сподели с барона, и също толкова много въпроси да му зададе.
Махна на гребците да хванат греблата, нагази във водата и се качи в лодката. Пое си дълбоко дъх с облекчение, тъй като докато не бе видяла ответния флаг за преговори, изобщо не знаеше дали не идва за битка.
Щом стигнаха до „Кралицата на бурите“, бързо се изкатери по въжената стълба. Сабиен я чакаше.
— Започни да прехвърляш пътниците на брега — каза тя. — Аз отивам да хапна нещо и да поспя. Ти командваш до заранта.
— Слушам, капитане — отвърна той с облекчение, че всичко е минало добре.
Хава слезе до корабната трапезария и я завари празна. Поразтърси се и намери питка сирене, сухари и полупразен мях вино.
— Ще свърши работа — промърмори Хава, осъзнала, че първото ѝ прилично хранене ще е с барона. Надяваше се да предложи по-добра трапеза.
Тръгна към каютата си, като пътьом отхапваше, а когато седна на нара, успя да смъкне ботушите си, довърши виното и бързо потъна в здрав сън, с останалото сирене и сух хляб на пода, все още с дрехите, които беше носила три дни.
Деклан предпочете да остане на пост, докато другите се тъпчеха със суров кървав черен дроб. Себастиян беше забелязал следи от сърни в калната ловка над пълна с вода дупка и Деклан беше отдръпнал назад мъжете, та ловецът да се спотаи и да чака.
Малко след залез-слънце няколко сърни бяха дошли да пият и Себастиян беше ударил млад мъжкар. Беше повикал мъжете и докато те дойдат, вече беше разпрал сръндака и беше отрязал черния дроб. Дъвчеше парче от него, когато дойдоха. Започна да реже още парчета и им каза:
— Това ще ви опази живи, докато опечем останалото!
Мъжете с радост бяха взели кървавата храна. Двама бяха започнали да разпалват огън, докато останалите отидоха да съберат сухи пръчки, на които да изпекат месото. Щом падна нощта и огънят се разгоря, Деклан реши, че трябва да се поставят часови. Мъжете бяха също толкова изтощени като него и той избра да поеме първата смяна. Миризмата на сърнешко, цвърчащо на пръчки над огъня, усили вълчия му глад, но все пак можеше да почака.
Тоомбс се надигна и каза:
— Мога да поема поста, капитане, докато ядеш.
— Благодаря — отвърна Деклан и се приближи до огъня.
Сиксто го видя, взе един шиш от жаравата и му го подаде.
— Благодаря — каза Деклан, седна и отхапа от все още цвърчащото месо.
— Смешна работа — заговори Сиксто. — Когато бях момче, най-много мразех майка ни да ни храни с черен дроб. — Поклати глава и избърса мазното от брадичката си. — Щеше да се изуми, ако ме видеше сега.
— Не мога да кажа, че вкусът ми харесва, но пълни корема — каза Деклан. После сниши глас. — Над лявото ми рамо, виждаш ли нещо?
Сиксто се усмихна и кимна все едно Деклан беше казал нещо смешно. Запази лицето си спокойно, измести се леко наляво и погледна над рамото на Деклан. След няколко мига каза тихо:
— Има нещо.
— Животно или човек?
— Не мога да кажа. Знам само защото части от храста не се движат, както би трябвало.
