Това някак си му се стори още по-смешно и той започна да се смее, но го прониза болка и изкара въздуха от дробовете му и той изохка.
— Проклятие — промълви Донти, докато губеше съзнание, и рухна в ръцете на сержанта.
Барон Дюмарш наблюдаваше тренировката на новобранците, много от които бяха опитни кръчмарски побойници, но малцина с войнишки опит. Всички описания на набезите, унищожили западното крайбрежие, предаваха подробно масивни нахлувания на нападатели, които плячкосваха и взимаха пленници, но нямаше никакви донесения за организирани сили под командата на полеви командири.
Дейлон беше обсъдил това с всеки опитен военен, с когото можеше, със собствените си офицери и сержанти и с някои избягали от Илкомен и Медните хълмове, които бе включил в армията, която изграждаше. Командата идваше някъде откъм онази огромна флота и имаше само две заповеди: първо да плячкосат, опожарят и вземат пленници; второ — да се оттеглят на корабите. Въпреки простата организация бяха опустошили ефикасно всяко селище от Порт Колос до границата на Маркензас, принуждавайки барона на Медни хълмове да се скрие и превръщайки кралство Илкомен в пропаднала държава. Други доклади съобщаваха, че са извършени набези по северното крайбрежие на Южна Тембрия и че големите флотилии на Зиндарос и Метрос не могат да излязат от дълбоките пристани.
Баронът реши, че колкото и голяма да нарасне армията му, в центъра ѝ ще стои голям отряд от добре обучени войници, който да може да бъде насочен към конкретна цел по негов избор: а целта щеше да е виновникът за унищожаването на семейството му. Причинителят на целия този ужас щеше да умре от ръцете на Дейлон.
— Идва кораб! — стигна до него викът на ездач, препуснал в галоп през портата.
Дейлон му махна да се приближи и попита:
— Северният нос ли?
— Да, милорд.
Дейлон се обърна към сержанта, надзираващ тренировката, мъж от Медни хълмове, казваше се Хаскел, когото познаваше от гостуванията си на Родриго, и нареди:
— Продължете упражненията — После махна на коняря. — Оседлай коня ми.
Забърза към казармата, където Балвен разпитваше мъжете, разкрити от Донти, и когато се приближи, чу викове и болезнени пъшкания.
— Предайте на Балвен, че кораб се приближава към Северния нос. Аз отивам там — нареди на стражите на вратата.
Стражите отдадоха чест и докато баронът се върне при упражняващия събралите се бойци сержант Хаскел, конят му бе оседлан и го чакаше.
— Ескорт, милорд? — попита конярят.
— Шестима ездачи да ме догонят, ако могат.
Баронът подкара коня си навън през портата на замъка и надолу по градските улици към северната порта. Животът в града ставаше все по-улегнал, макар че не се беше върнал към нормалното. Все още имаше недостиг на храни, военни заграждения и избухваха свади между завърналите се бегълци и заварените от тях навлеци в домовете и дюкяните им. Все пак нещата напредваха ежедневно и Маркензас ставаше онова, което Дейлон държеше да е.
Подкара в тръс, понеже се налагаше да избягва относително малко хора — населението все още бе наполовината отпреди. След като излезе от портата, пришпори коня в галоп. Продължи така малко повече от миля, след което дръпна юздите и върна коня в тръс. Беше виждал не един кон, съсипан от ездач, поискал от него много повече, а неговият кон бе най-добрият от всички, които бе виждал. Прецени, че вестоносецът, донесъл му новината, е препускал в галоп последната миля или две до града, но също беше щадил коня си.
Дейлон беше ходил безброй пъти на Северния нос още от момче и това бе едно от първите места, където баща му го беше завел, когато започна войнишките си уроци. Буквално преди цял живот, помисли си той тъжно. После с горчивина осъзна, че не му е останал никой, който да го учи така, както го бе учил баща му.
Порой от спомени заплашваше да го залее, от момчешките му години до наскорошните усилия на брат му Балвен, който се опитваше да му напомни, че все още е достатъчно млад да си вземе трета съпруга, да създаде ново семейство. Всичко това той отхвърли еднакво решително. Нищо нямаше да го отклони от нуждата да отмъсти.
След като редува няколко пъти ходом, тръс и галоп, Дейлон прехвърли един хълм и кулата на Северния нос се извиси пред погледа му. Кораб, бяло петънце в далечното синьо море долу, бе закотвен недалече от брега. Дейлон забави коня до ходом, устоял на подтика да стигне до кулата колкото може по-бързо.
Това бе първият кораб, доближил се до което и да било пристанище или пристан в Маркензас от набезите насам. И макар баронството да бе пощадено от преки нападения, последствията от набезите все пак бяха опустошителни. Дейлон съзнаваше, че пристигането на този кораб е важно.
— Не бързат, нали? — каза Сабиен.
„Кралицата на бурите“ се бе доближил с изпънати платна във видимост от кулата на Северния нос преди повече от четири часа, вдигнал беше мирен бял флаг и беше хвърлил котва недалече от брега.
