В деня след като убиха сръндака, Деклан накара мъжете да отдъхнат колкото може повече, за да възвърнат силата си. Тук имаше прохладна сянка, а високите стени на ставащия все по-дълбок процеп задържаха слънцето точно над главата само за няколко часа, вместо от изгрев до залез, и можеха да пият до насита от близкия ручей, преди да напълнят отново меховете с вода и да продължат. Дневната горещина беше поносима, тъй че вместо да ги накара да продължат още на разсъмване, той им нареди да отдъхнат, докато слънцето се покаже над източния ръб.
Не можеше да се отърве от чувството, че ги наблюдават, чувство, което се бе появило вечерта, когато удариха сръндака, преди два дни. Все пак не видяха дебнещи ги преследвачи, докато навлизаха все по-надълбоко в Раната.
При наличието на вода и обещанието за още храна следващата му грижа беше за връщането им в Маркензас. Изключил беше възможността да се опитат да се върнат в Ейбала, защото дори и с провизиите и водата, които можеха да носят, нямаше да могат отново да издържат в пустинята без коне, тъй че продължиха надолу по дълбоката клисура. Водеше на югоизток, далече от Ейбала, но Деклан се надяваше да намерят друг такъв проход, който да им предложи изход.
Малкото, което Бенруф знаеше за този район, не предлагаше голямо успокоение. Изглежда, имаше други по-малки каньони, някои от които можеше да ги изведат горе, но те свършваха при така наречения Опърлен бряг, на мили без никаква питейна вода, или в Безкрайната пустиня. Въпреки че не беше буквално безкрайна, пустинята беше достатъчно голяма. Без да се знае къде може да се намери вода, това предлагаше само сигурна и жалка смърт.
Себастиян търсеше пътека на дивеч или поток, който да могат да проследят надолу. Беше се доказал като опитен следотърсач и през този ден им се беше наложило да се връщат само веднъж.
Деклан оставаше бдителен за всякаква възможна засада и наблюдаваше за всякакви признаци за болест. Най-новият и най-младият от набора на Богартис в Маркенет, Били Джей, явно беше най-зле, тъй като не беше свикнал с походните несгоди, но като че ли се справяше. Учеше се от по-опитните членове, а като се изключеше гладът, мъжете като че ли се държаха.
Деклан се радваше, че продължават да се движат напред, защото това бе единственият план — да слизат все по-надолу в Раната на Гарн, към по-прохладно място, където да могат да се прегрупират и да намерят изход.
Хату се засмя и рече:
— Отново ме удивляваш с тези разсъждения.
Бодай се намръщи.
— Мислех, че вчера се съгласихме, че за целта на твоето обучение ще оставиш настрана неверието си и ще приемаш това, което казвам, за факт.
Хату вдигна ръце в израз на примирение.
— Дълъг ден беше. Слънцето залязва и огладнявам.
Лицето на Бодай помръкна. Беше изтърпял един досаден дълъг урок с Натан предната нощ, за да задържи Хату ангажиран.
— Опитвам се — заговори Хату с насмешливо-умолителен тон, но след това започна да се смее. — Мога да приема идеята за стихии, мощ, сили, енергия, макар че смътно разбирам какво означават те. Мога дори да приема идеята, че звездите са слънца, толкова отдалечени, че приличат на точици светлина, и определено би било разумно някои слънца да са по-големи или по-малки от други, но толкова огромни слънца, че и най-бързите коне не биха могли да пробягат по тяхната… обиколка, нали? — Бодай кимна. — В… какъв беше онзи брой?
— Милион. — Изражението на Бодай издаде, че е на ръба на раздразнението.
— Най-бързият кон не би могъл да пробяга от едната до другата страна за милион живота! — Хату поклати глава. — Съжалявам, но това е някак абсурдно…
— Натан! — викна Бодай. — Това не върши работа!
Хату се ококори и се дръпна назад в стола си.
— Какво?!
— Ако не се покажеш, това приключва!
След миг русият непознат пристъпи иззад една лавица от другата страна на библиотеката.
— Добре.
Хату скочи, но Бодай вдигна ръка да го успокои.
— Всичко е наред. Това е източникът на всички тези нови идеи.
— Не разбирам — каза Хатушали. В държането му не бе останал и намек за хумор. — От колко време се криете там?
— Достатъчно дълго — отвърна новодошлият, щом стигна до масата им и издърпа трети стол. Седна и каза: — Макар че издържа малко по-дълго, отколкото си бях представял.
— Какво? — попита Бодай.
— Ти беше прав. Вчерашният урок беше твърде кратък. Мислех, че имаше един момент, когато или ти щеше да вдигнеш ръце, или Хатушали щеше да те напусне.
— Имаше — отвърнаха Бодай и Хатушали почти едновременно.
Натан се засмя и смехът му беше почти мелодичен. Хату се почувства неловко, след като знаеше, че този непознат се беше крил само на няколко стъпки от тях, а той не бе усетил присъствието му, но се усети, че реагира също като Бодай. Притесненията му като че ли отпаднаха на мига и той усети, че се отпуска. У този човек просто имаше нещо, което вдъхваше усещането за познатост, чувство за приятелство и доверие. Също като с Бодай, миналото и обучението на Хату в началото го бяха направили подозрителен, но след това, все едно му бяха дали някакъв опиат, този приучен рефлекс да оспорва, да търси лъжи, просто заглъхна.
