— И двамата сте уморени — каза Натан. — Беше дълъг ден, тъй че може би една бърза демонстрация и едно просто упражнение, и утре можем да започнем сериозно. Приемливо ли е това?
Двамата кимнаха.
— Защо е всичката тази глупост, след като бездруго щеше да се срещнеш с Хату? Ти каза нещо в смисъл че е задължително да не се срещнете сега.
Натан отвърна:
— Позволих да допуснеш, че би могло да стане нещо ужасно, защото трябваше да убедя теб — изпъна пръст към Бодай, — преди да мога да убедя него. — Заби палец към Хату.
— Защо? — попита Хату.
— Човешката природа — отвърна Натан. — Ако се бях опитал да убедя и двама ви едновременно, че бих могъл да разнищя тайните на проблемите ти, вие просто щяхте да се убедите един друг, че и двамата сте прави, а аз съм шарлатан, агент на някоя тъмна сила, който цели да ви попречи да намерите истината. — Махна пренебрежително с ръка. — Такъв вид глупост. Но сега, след като съм убедил теб, Бодай… Убедих ли те всъщност?
Бодай кимна замислено.
— Не съм напълно убеден, но ми даде наистина много за размишление. И това, което сподели, е разумно, но все пак изглежда толкова невъзможно, че…
— Е, надявах се да си спестя тази последна част. Доста тежка работа е.
Натан се изправи и махна с ръка към тавана в широка дъга. Внезапно куполът на библиотеката помръкна все едно че нощ изведнъж се спусна над тях, и се появи блещукащ кръг от тъмнина с искри вътре в нея. После рязко се очерта в смайващо звездно поле и Натан каза:
— Хату, хвани една.
— Какво имаш предвид? — попита Хату почти шепнешком.
— Магия! — ахна Бодай. — Истинска магия.
Натан сви рамене.
— Някои хора го наричат магия. Мисля за него като за фокуси, просто от по-високо качество от това, което ще намериш при някой факир на улично празненство. Вие двамата, след като сте от Коалтачин, знаете — ловкост на ръката и клоунада имам предвид. Е, хвани една звезда, Хату, и се учи.
Хату помисли.
— Онази, леко синкавата близо до центъра, точно над онези трите, по-малките бели.
— Аха! — каза Натан, явно доволен от представлението си.
Махна с ръка и изведнъж стана все едно че полетяха напред с ужасяваща бързина, докато звездата започна да се откроява и след няколко мига над тях надвисна кипяща маса от нещо, което приличаше на син огън; светлината му заличи всичко, освен няколко от най-ярките звезди по ръба на изображението.
— Има си име, смея да кажа, дадено ѝ от онези, които са в състояние да я видят, но за нас е просто синя звезда. Не съм вещ по темата за звездите, макар че из вселената има същества, които ги проучват, знам, но тази е много пъти по-голяма от собственото ни слънце — продължи Натан и погледна Хату. — Онзи брой, с който се затрудни, Хату?
— Милион.
— Кой е най-големият брой, който си видял в реалния живот, да речем, когато сте броили златото, откраднато от екипа ти?
Хату си припомни за времето си като крадец и отвърна:
— Сто. Виждал съм сто монети. Много е.
— Пълна кесия с монети — съгласи се Натан. — Значи, десет стотици е хиляда.
Хату кимна.
— Хиляда хиляди са милион.
Стъписан, Хату ококори очи, а Бодай каза:
— Трябваше да се сетя за този пример.
— Хиляда милиона са милиард — каза Натан и дори челото на Бодай се набръчка.
С махване с ръка Натан накара изображението да се промени. Хату и Бодай седяха като замръзнали, когато пред очите им се разгърна окръгленият пръстен на звезда, с дълги копия светлина, лумнали от дупката ѝ.
— Това също е звезда, макар че никога няма да можеш да я видиш дори и с най-добрия моряшки далекоглед. От единия край на онова тънко копие светлина до другия се измерват милиарди мили.
Погледна Хату и каза:
— Съмнявай се в сетивата си, но не се съмнявай, че тази вселена е толкова огромна, колкото изобщо не би могъл да си представиш.
Хату седеше неподвижен. След малко прошепна:
— Покажи ми още.
Натан махна с ръка и изведнъж изображението се завихри по купола на тавана и се сбра в една гневно червена точка светлина. Щом тя излезе напред, пред очите им се открои кълбо от нещо, което приличаше на пулсиращ червен газ.
— Това е вид звезда, за който знам малко — каза Натан. — Знам само, че е стара и че умира.
— Звездите умират? — възкликна Хату и се озърна към Бодай.
Бившият му наставник и настоящ учител седеше ококорил очи, по челото му блестеше пот, явно бе развълнуван до онемяване.
Натан каза:
— Тук вероятно има някои книги за звездите.
Махна с ръка и изображението изчезна.
— Как го направи това? — попита Хатушали.
— Както казах, фокуси, но… честни. — Въздъхна и седна отново. — Уморително беше. — Подпря се на масата и каза на Хатушали: — Ти си… връзка. През теб протичат сили, все едно дали го желаеш или не, и ти или просто го оставяш да става, или се учиш как да черпиш от тези сили.
Хату бавно издиша.
— Какво съм аз?
— Човек без късмет, предполагам — отвърна Натан. — Всичко, което видя, е многократно по-голямо, отколкото ти показах. Всичко в цялата вселена възниква, движи се и умира поради напрежение. — Вдигна юмруците си един срещу друг пред гърдите си. — Като магнити, които се отблъскват един друг или се привличат. Положителни и отрицателни стихии.
