— Тежък случай? — Тя се ухили. — Такъв си е Донти. Наложи ли ви се да го заключите?
Баронът изглеждаше по-уморен и по-състарен, отколкото Хава го помнеше, но се усмихна и отвърна:
— Внимавам вече с него.
— Трябва да го видя.
— Ще го видиш. Беше ранен в един бой. — Видя, че по лицето ѝ премина загриженост. — Ще живее. Рана, която преряза плът и хрущял, нищо жизненоважно не е засегнато, но може да накуцва малко. Моят човек Балвен го намира за полезен. Имаме… — Махна с ръка. — Това може да почака. Уморена си и мога да ти спестя приказките за източната политика и заговори. Имаме да говорим за много неща, тъй като смятам да пренеса войната към онези убийствени чакали и всичко, което знаеш за онзи район, може да е жизненоважно. Тъй че отдъхни ако можеш.
Стана и се премести на другата седалка, за да може Хава да се изпъне.
Тя не възрази. Умората я надви. Излегна се и бързо заспа.
Дейлон Дюмарш, барон на Маркенет, седеше мълчаливо и размишляваше как би могъл да използва информацията от Хава в своя изгода и каква база за действия можеха да предложат островите, за които бе споменала. След разкритието откъде бяха започнали нападенията, от континента, наречен Нитания, двамата с Балвен многократно бяха обсъждали простия факт, че изграждането на армия е една задача, но прехвърлянето ѝ безопасно през огромен океан е съвсем друга работа. Единственият отговор на Дейлон беше, че щом нападателите са измислили начин, той също би могъл. Още когато го беше казал, беше прозвучало кухо, но споменаването от Хава за пленяване на кораби беше зърното на една идея и Дейлон очакваше тази идея да избуи.
Деклан махна на мъжете отзад да го подминат и когато Сиксто се изравни с него, го попита:
— Видя ли нещо?
— Мисля, че да. Отляво. Но не мога да съм сигурен.
— Ако има преследвачи — каза тихо Деклан, — трябва да познават добре тази част от долината. Би трябвало да има пътека, успоредна на тази, която ние така и не намерихме.
— Или пък са много добри в промъкваното през дървета — каза Сиксто.
— Твърде оголени сме тук.
Деклан се огледа и осъзна, че цената на взимането на пътя на най-малкото съпротивление беше да са сравнително навън, на откритото.
Движеха се през една част от долината, където дъното ѝ бе осеяно с дървета и храсти, но имаше и открити участъци трева и ниски растения. Беше по-лесно да се придвижват напред, но това предлагаше предвидим маршрут за всеки, който ги преследваше, което означаваше, че преследвачите може да не са зад тях или от едната им страна, а да избързат напред, където да залегнат и да ги причакат.
Докато навлизаха все по-надълбоко в каньона, светлината гаснеше. През целия ден двете страни на каньона бяха загърнати в сянка и се показваха само за кратко, когато слънцето се окажеше точно над главите им. Тези няколко часа бяха показали на Деклан голи каменни стени, трудни, но не и невъзможни за катерене, но водещи само нагоре към безмилостния пясък и слънце на Горящите земи.
Деклан прецени, че след около час ще е време да се спрат на лагер.
— Когато спрем за нощувка, искам да е близо до онази, северната стена.
— Мисля, че точно там дебне наблюдаващият ни, ако има такъв — каза Сиксто.
Деклан въздъхна, дълго и тихо, и плесна Сиксто по рамото.
— Умът ми може да ми прави номера, да си въобразява призрачни врагове. Но не мисля, че и двамата имаме едни и същи призраци.
Сиксто отвърна с мрачен кикот.
— Макар че би могло и двамата да сме луди.
Деклан го стисна приятелски за рамото.
— Може и да е истина — отвърна тихо. — Почвай да търсиш къде бихме могли да се защитим тази нощ.
Без повече приказки Сиксто кимна, а Деклан тръгна по-бързо напред, за да настигне Бенруф, който им отваряше път.
Когато каретата изтрополи през портите на замъка. Хава се събуди. Прозя се и се протегна, и видя, че Дейлон най-сетне се е предал и задрямал, скръстил ръце на гърдите си, както седеше с изправен гръб в ъгъла. Тя все още се нуждаеше от един добър нощен сън, но това щеше да почака за друг ден. Надигна се, а Дейлон отвори очи, докато каретата забавяше.
Беше напълно буден, когато вратата се отвори, и скочи навън, ботушът му едва докосна сгъваемата стъпенка.
Хава също слезе ловко от каретата и видя, че слънцето е изгряло, макар да оставаше скрито зад сградите на изток. Щеше да е ярък, ясен ден и въпреки утринните сенки Хава имаше добра гледка към града долу. Изглеждаше изненадващо незасегнат от опустошенията, които бе видяла навсякъде, преди да бъде откарана от търговците на роби. В отминалите вече дни улиците в този час бяха също толкова празни както сега, тъй че за един мъчителен миг всичко ѝ се стори до болка познато.
Мигновеният ѝ унес беше прекъснат от барона, когато той попита един от охраната:
— Къде е Балвен?
— Ако не закусва, милорд, би трябвало да е в казармата на ескорта, да разпитва пленниците.
— Където го оставих — каза баронът. Обърна се към Хава. — Доколкото познавам брат си, вече е започнал със сериозните разпити.
