— Или може би някои да получат рани и да не могат да догонят другите. — Деклан помисли малко и въздъхна. — Богартис веднъж ми каза, че когато се биеш с определени врагове, раняването е по-добро от убиването, защото ако държат на ранените си, те се забавят. Или се оттеглят бавно, ако искаш да ги преследваш и разчистиш, или преследват бавно и ги оставяш зад себе си.
Тобиас кривна глава.
— Не мога да възразя на това.
Деклан претегли наум всички за и против един допълнителен ден и каза:
— На разсъмване. — Погледна Себастиян, който кимна в съгласие. После вдиша дълбоко. — Тобиас, на разсъмване — повтори той. — Аз, Себастиян и вие двамата. — Обърна се към Бенруф. — Когато тръгнем, почнете да плетете въжета и ако не се натъкнем на неприятност, ще потеглим следващия ден. — Стана и разкърши рамене. — Чака ни огромна задача. Всички, починете тази нощ и тръгваме след два дни.
Никой не изказа възражение.
Хатушали се рееше в ума си, докато в действителност седеше на масата в библиотеката. Очите му бяха затворени и не мърдаше. Бодай и Натан го наблюдаваха.
— Какво прави той? — попита Бодай.
— Учи се — отвърна Натан. — Аз ще се присъединя към него, тъй че не ме прекъсвай, моля.
Бодай тъкмо оформяше отговор, когато Натан се вцепени и затвори очи. След миг Бодай промълви:
— Много добре.
Докато се рееше в пустота, Хату преценяваше нишките сила. Беше открил, че колкото по-малко усилие влага, толкова по-лесно е да разпознава това, което наблюдава.
Нишките бяха безбройни, но бързо беше научил, че са структурирани и огромното мнозинство беше банално: караща се двойка, ято гъски в полет, двама противници в двубой и други съвсем нормални човешки забавления, които създаваха връзки между противоположни енергии, или „стихии“, както ги наричаше Натан.
След това имаше друг пласт, от онези, които произлизаха от противопоставянето на стихии, които влияеха на други нишки енергия: по-голям конфликт, празненство или много животни, обезпокоени от земетресения, бури или пожар.
Беше на ръба да разпознае следващата йерархия, когато до него достигна гласът на Натан.
— Тези са по-големи движения, причинени от огромен конфликт между стихии. Към края си на това, което трябва да знаеш за своите предизвикателства.
— Предизвикателства ли? — попита Хатушали и внезапно отново се озова на масата и примигваше.
— Това не биваше да се случва — каза Натан.
— Какво? — попита Бодай и погледна първо Натан, а после Хату.
— Той ме стресна! — каза Хату и потърка лявото си око с ръка. — Сега имам болка в лявото око. Какво беше това?
— Опитвах се да оценя твоя… урок?
— Като нахълта в ума ми, без да ме предупредиш?
Натан изглеждаше смутен.
— Извинявай. Мислех, че съсредоточаването ти е по-дисциплинирано, отколкото, изглежда, е.
— Може би ако първо ми беше казал, че можеш да направиш това, и след това ме предупредиш, че ще го направиш — каза Хату малко ядосано. — Проклятие, това око наистина боли.
— Ще мине след малко — каза Натан. — Като мозъчно замръзване е.
— Като какво? — попита Бодай.
— Когато захапеш нещо наистина студено и това изстреля болка нагоре в мозъка ти.
— Защо човек би правил такова нещо? — попита Бодай невярващо.
Натан отрони въздишка.
— Това е просто израз. Мозъкът ти всъщност не замръзва. Просто боли.
— Това все още не отговаря на въпроса защо човек би направил това?
— Все едно. Тук наоколо бездруго нямате много наистина студени неща за ядене или пиене.
— Май не — съгласи се Бодай.
— Кажи ми какво виждаше, Хату — рече Натан.
— Дай ми още минута — каза Хату, все още явно ядосан.
Натан се отпусна в стола си.
— Когато си готов.
Хату примига няколко пъти с лявото си око, след което каза:
— Видях това, което ти казах последния път. Започва по същия начин. Просто… каква беше думата?
— Мътилка?
— Да, това. Вихрене, цветове, които не са реални цветове, но изглеждат като цветове. Зад цветовете усетих чернота, абсолютна чернота, като в пещера нощем. После цветовете… утаиха се, започнаха да се движат в нишки и да стават по-ярки. Чернотата, или усещането за нея, избледнява, докато не остане нищо, освен безбройни нишки от цветове.
Натан и Бодай бяха вперили погледи в Хату, докато той говореше. Беше петият път, в който слушаха за усилието му да проучва силите, създадени от стихиите, които ги заобикаляха. Всеки следващ път беше ставал малко по-вещ и способен да разгадае реда на тези енергии. Като че ли съществуваше някакъв шаблон, а Натан беше сдържан в указанията си, твърдеше, че не е сигурен на какво би се натъкнал Хату с това упражнение. Имаше усещане за напредък, въпреки че крайната цел беше смътна.
— После? — настоя Натан.
Хату го изгледа сърдито, но тонът му остана спокоен.
— Хаосът от вихрещи се цветове и чернотата този път се подреди много по-бързо; тази част става лесна. — Махна с ръка. — Както вече казах, когато съм в онова състояние на ума, нямам усещане за отминаване на времето. И в същото време се чувства сякаш върви по-бързо. — Сви рамене и последните остатъци от гнева като че ли го напуснаха. — Може би просто защото свикнах с това, но така изглежда.
