— Може би ако им каже някой като помощника на Хава Сабиен?
Бодай се засмя още по-високо.
— Той е доста як тип, вярно. Малцина биха се опитали да му противоречат. Ще поговоря с Катариан. Той се върна от пътуването си до Гранични пристани преди няколко дни.
Довършиха яденето и занесоха чиниите и чашите си при чакащите кухненски ратайчета. Бодай си задържа каната с кафе и чашата, после тръгнаха към библиотеката.
— Хава ме събуди нощес — подхвърли Хату.
Натан спря и го хвана за ръката, за да спре и него.
— Как? — попита загрижено. — Тя все още е в морето.
Хату се изненада от напрежението, с което бе зададен въпросът. Издърпа ръката си.
— Събудих се посред нощ и не знаех защо. Малко след това усетих нещо. Беше… допир… — Смръщи чело и се замисли. — Изчаках, както правихме в… умственото упражнение, изчаках да се върне. Когато се върна, знаех, че е Хава. Но щом се опитах да я намеря, усещането изчезна.
Натан кимна. Махна им да го последват в библиотеката и насядаха.
— Усетил си Хава, когато не си я търсил, не в умо-пространството, което създадохме. — Помълча, за да подреди мислите си. — Това е ниво на чувствителност, което не бих очаквал у човек с твоя ограничен опит. Това е пасивна способност. — Отпусна се и помисли, след което каза тихо: — Бих искал по-добре да разбера как действа силата в този свят.
Бодай и Хату се спогледаха и Хату каза:
— Този свят?
Натан пренебрегна въпроса.
— Променям урока за днес. Мисля, че си стигнал по-далече от нивото, на което смятах, че ще си на този етап. Готов ли си?
Хатушали кимна и двамата заеха обичайните пози един срещу друг, а Бодай наблюдаваше от масата.
Щом двамата се хванаха за раменете, Хату се гмурна в умствената илюзия.
Мигновено се озоваха над нишките сила като преди и всички нишки, несвързани с човешки същества, изчезнаха.
— Впечатляващо — каза Натан.
— Защо?
— Знаеше къде искаш да си в ума си и не ти беше нужно да правиш стъпките, за да изчистиш нишките енергия, които не те интересуват.
Хату долови усещането за възбуда у Натан и попита:
— Важно ли е това?
— Ще ти обясня по-късно. Изтласкай настрана всички онези нишки енергия, които не принадлежат на хора, които не познаваш.
Хату откри, че задачата е лесна, и внезапно усети присъствие, което не беше очаквал.
— Донти!
— Кой? — попита Натан.
— Приятел, когото мислех за мъртъв!
— Радостта ти е като съкрушителна вълна — каза Натан.
— Какво да направя?
— Оттегли се и си поеми дъх.
Хату разбра, че поемането на дъх е метафора за съществуване в реалния свят, че трябва да спре и да подреди мислите си, но метафората беше показателна и му даде перспектива какво да направи. Измести почти-контакта си с енергийната нишка на Донти още малко по-далече и изчака за миг да събере мислите си.
Умствено беше все едно си поема дълбоко дъх. Хату се отдръпна още по-далече, докато Донти стана само смътно присъствие на ръба на съзнанието му, след което попита:
— Сега какво?
— Намери някой друг, някой, който е добре познат, но не толкова привързан към чувствата ти.
На Хату му отне само миг, след което каза:
— Деклан Ковача. Той е добър човек. Купихме нашия хан от съпругата му.
Отпрати съзнанието си все едно умът му се разшири над голям простор и внезапно усети познат контакт. Знаеше, че е Деклан, в някое много далечно място, и енергията пулсираше с напрегнатост, която едва разпозна.
— Намерих го — каза той на Натан. — И нещо не е наред.
— Какво?
— Не знам.
— Доближи се още, но не влизай в контакт.
Хату измести фокуса си към онова, което знаеше, че е Деклан Ковача, познат шаблон на енергия, въпреки че не бяха чак близки приятели.
— Сега погледни — нареди Натан.
— Как да погледна?
— Както вече казах, не знаем на какво си напълно способен, тъй че може и да не се получи, но се опитай да си представиш далечен прозорец, с изглед натам, където е приятелят ти, след това стисни здраво прозореца и бавно го придърпай към себе си, или се придвижи към него — което от двете ти се стори по-естествено.
Хату погледна нишката, водеща към Деклан, и постави в илюзията си прозорец. След това с волята си го накара да се задвижи към него. Щом прозорецът се доближи, в него се очерта образ. Там, където се намираше Деклан, беше по-тъмно, тъй че Хату предположи, че той все още е в Маркензас. Щом образът се приближи още, усети, че предположението му е погрешно. Деклан беше много по-далече на юг и Хату внезапно осъзна, че се намира някъде в Южна Тембрия.
Придърпа „прозореца“ още по-близо и видя мъже, пълзящи нагоре по скална стръмнина. Бяха мръсни, опърпани и измършавели. Хату се помъчи да простре сетивата си колкото може по-близо до Деклан, без да влиза в контакт — помнеше казаното от Натан за огромната опасност.
— Те бягат от нещо — каза Хату.
— Какво виждаш?
— Ти не можеш ли да го видиш? — попита Хату.
— Това е твое… пространство, вътре в ума ти, и аз нямам никакъв контрол — отвърна Натан. — Усещам неща, и точно така те насочвам, и имам достатъчно опит, за да изтълкувам много, но иначе…
Хату пожела Натан да види прозореца и наставникът му ахна.
— Как го направи това? Мога да видя прозореца ти към Деклан!
