— Не знам — отвърна Хату. — Просто го направих.
Усети едва доловимо ехо на несигурност от Натан, но го пренебрегна, поне засега, и вниманието му се върна на Деклан.
Мъжете бяха изтощени, почти се влачеха нагоре през канари и скални издатини, помагаха си един на друг с бутане и протегнати надолу ръце, но беше ясно, че са на ръба да рухнат.
— Изглежда, че са в сериозна опасност — каза Хату.
— Ти контролираш този прозорец. Виж какво ги преследва, но стой близо до Деклан, иначе ще загубиш връзката.
Хату си представи, че ръцете му се протягат и изместват прозореца така, че да гледа над рамото на Деклан. В далечината успя смътно да различи фигури.
— Те са толкова далече, че не мога да видя…
— Доближи ги.
— Как? — попита Хату.
— Това, което „виждаш“, не е реално, а е плод на ума ти, който интерпретира какво има там. Ти го контролираш. Пожелай образа по-близо.
— Пак питам: как?
— Както правиш други неща: пожелаваш го, без да се насилваш да опитваш.
Хату се помъчи за миг, а след това осъзна какво има предвид Натан. Четене на непознати езици, предизвикване на пожар на кораба, появата на синя енергия, когато плаваха през Теснините — всичко онова бе направено без мисъл, просто с воля.
Изведнъж образът стана по-ясен и той видя преследвачите. Можеше да открои подробности. Всички бяха мъже, носеха дрехи, направени най-вече от животински кожи, и разни стари и мръсни ризи и гащи.
Всички се движеха изненадващо бързо, макар че бяха боси и тичаха по ръбести камъни. Носеха брадви и дълги ножове, някои направени от метал, но други бяха от клони и камъни. Неколцина носеха и копия.
Хату беше виждал в пътуванията си първобитни хора — но нищо подобно на тези. Имаше нещо дълбоко погрешно в тях, сякаш нормални хора бяха по някакъв начин извратени, а с дрипите и кожите приличаха на лешояди. И знаеше, че таят гибел в сърцата си.
— Деклан и хората му са изгубени — промълви той. — Мога ли да им помогна?
Натан помълча малко, после каза:
— Вероятно. Но ще е опасно.
— Кажи как.
— Не докосвай нищо живо. Потърси кротката енергия на скалите и пръстта.
И Хату започна търсенето.
Деклан развърза въжето около раменете и кръста си и извади меча си.
— Слизай! — заповяда. — Не виждам лъкове, но някои от тях имат копия.
Усети дълбока студена яма, отворила се вътре в него, защото знаеше, че хората му не могат да надвият идващите отдолу човекоядци. Мъжете се присвиха и зачакаха и Деклан прецени, че имат две, най-много три минути преди преследвачите да изкатерят последната скална издатина, която ги разделяше.
Воят и крясъците откъм ядачите бяха почти животински в свирепата си ярост. Деклан се напрегна и се закле да убие колкото може повече, преди да ги избият. Въпреки собствения си страх и изтощение беше обзет от дълбоко чувство за провал. Знаеше, че никога няма да отмъсти за гибелта на Гвен, Юсан, Мили и другите, избити в Хълма на Беран.
Отдолу хвърлиха копие, но то изтрака безопасно в скалите под тях. Въпреки това всички потръпнаха.
А после Деклан изведнъж усети трептене под краката си. Смътно вълнообразно движение, което се усили… а Сиксто извика:
— Земетресение!
— При мен! — изрева Деклан, докато се отдръпваше към средата на скалната площадка.
Мъжете залазиха към него и щом се струпаха заедно, пръстта и камъните отдолу започнаха да се движат. Първо бяха най-хлабавите камъни, които се разтресоха и се затъркаляха надолу, и западаха между ядачите. Раздвижването сякаш продължи по-дълго от всеки трус, който Деклан бе преживявал.
Последва огромно разтърсване и цялата скална стена под тях започна да се кърти.
— Назад! — извика Деклан и всички се притиснаха в скалната стена, колкото се може по-далече от падащите скали, които храчеха прах и отломки във въздуха точно под ръба на плоската скална издатина.
Огромни камъни и канари се откъртваха и Деклан и хората му нападаха един върху друг. Писъците от болка долу бяха последвани от крясъци на ужас, когато каменният порой се стовари върху ядачите.
След това, точно толкова внезапно, колкото бе започнало, треперенето спря.
Гъсти облаци прах изпълниха въздуха и затулиха гледката. Деклан успя да чуе оцелелите от каменната лавина ядачи, хукнали в паника надолу по склона, докато заклещените от камъните викаха, скимтяха и пищяха от болка.
Хората му бавно започнаха да се надигат, закашляни от прахта. След няколко минути заклещените в нападалите камъни ядачи се смълчаха, а виковете на бягащите заглъхнаха.
— Какво е онова нещо, за което говори Църквата на Единия? — обади се Тоомбс.
— Чудо — каза Сиксто.
— Е, това беше чудо — каза Тобиас.
Щом прахта започна да се разнася, Деклан се доближи до ръба на площадката и погледна надолу. Сиксто го последва. Видяха десетки тела, смазани от огромните нападали камъни.
— Никой няма да се изкатери дотук — каза Сиксто.
Под тях, на повече от петдесет стъпки от отломките долу, се издигаше нова стръмна скална стена.
Тобиас също дойде и каза:
— Това поне вече е зад нас.
— Не си изнесоха мъртвите — каза Деклан.
