Предният пост беше изстрелял горяща стрела в небето — сигнал за тревога, че идва беда.
Само след няколко мига мъжът, пуснал горящата стрела, дотърча на галоп с група конници само на няколко разтега зад него. Покрай главата му профуча стрела, само на няколко пръста встрани, и той се сниши над врата на коня си.
— Стрелци! — извика Колин и мъжете се разтичаха към позициите си зад насипа. Бяха се отпуснали от дългото бездействие и щяха да минат дълги секунди, докато опънат лъковете.
Като видяха укрепената защита, нападателите започнаха да обръщат и Колин извика:
— На конете!
Донти стоеше най-близо до коневръза и грабна юздите на първия кон в редицата. Шест коня бяха оставени оседлани за такава нужда, другите ги бяха оставили без такъми, за да отпочинат.
Според това, което видя Донти, петима-шестима въоръжени войници щяха да могат да подгонят онази пасмина обратно чак до Опасния проход. Би предпочел разбойниците да се съпротивляват, тъй като беше отегчен, в лошо настроение след няколкото дни близо до Дийкин, и просто му се искаше да се бие.
Юздите бяха вързани на хлабав възел. С едно дръпване той ги развърза, скочи на седлото и препусна след мародерите. Не погледна назад, но чу тропота на войниците зад себе си.
Щом прехвърли билото, внезапно осъзна, че е сам и лесна мишена, а сред ездачите пред него сигурно имаше опитни стрелци, които знаеха как да стрелят зад себе си. Освен това яздеха към тъмното, а той се открояваше на фона на по-светлото небе.
Когато една стрела профуча само на два-три пръста от дясното му рамо, осъзна, че би трябвало да го е премислил по-добре. Дръпна юздите и се сниши до врата на коня, за да изчака другите да го настигнат.
Подминаха го и Донти пришпори коня, за да ги настигне. Трета стрела излетя от сумрака долу и един от войниците падна от седлото си. Другите четирима продължиха упорито напред, но след секунди Донти осъзна, че или ще получат още стрели за награда, или ще изпуснат разбойниците сред дърветата долу.
— Върни се! — извика той, без да знае дали ще го послушат и дали изобщо ще го чуят.
Обърна коня си и спря до ранения войник на земята — конят му тъпчеше на място близо от него. Надвеси се над мъжа и видя, че е Джаксън Дийкин.
— Е, това ако не е изненада… — промърмори.
Скочи от коня си и коленичи до Дийкин, който примираше от болка. Една стрела го бе поразила до гръдната кост, между двете най-горни ребра. Дишаше едва-едва. Погледна Донти и каза:
— Май получи каквото искаше.
— Не трябваше да се вреш тука и да търсиш кой непознат да убиеш, тъп плужек такъв.
— Е, наслади се на мига — отрони Дийкин между два мъчителни дъха.
— Уф, проклет да съм — каза Донти. — Изобщо не е смешно. — Пресегна се, сграбчи стрелата и я откърши, като остави назъбения връх в раната. Дийкин изрева от болка. — Е, това вече е смешно — добави Донти.
След това вдигна Дийкин и въпреки че той викаше от болка го вдигна на рамо и се надигна. Докато вървеше към коня на Дийкин, другите войници се върнаха и той им викна:
— Дръжте коня да не мърда и ми помогнете да вържа тоя кучи син на седлото.
Един от войниците задържа на място коня на Дийкин, докато Донти го намести на седлото.
Дийкин беше почти в безсъзнание от болка, но успя да попита:
— Защо?
Донти помълча, след което промърмори:
— Не знам. Може би, просто съм си добър човек? Или пък ще издъхнеш от загуба на кръв, или ще паднеш от седлото и ще си счупиш врата. — Пое си дъх, бавно издиша, сякаш изпита облекчение, и каза: — Но каквото и да стане, приключих с теб.
Деклан и четата му минаха през южната порта на Ейбала, капнали от умора, но бяха стигнали и бяха живи. Слънцето бе на запад и денят гаснеше. Деклан спря и се огледа.
Нямало беше никакъв знак за още номади, опразващи града, и сега празнотата му го увери, че са стигнали безопасно до целта си. Все още личаха опустошенията, които бе претърпял Ейбала, и нямаше никакви признаци за други хора. Всички дюкяни бяха празни и през открехнатите врати се виждаха само отломки и нищо ценно.
Деклан махна на хората си да го последват. Минаха бавно покрай три празни дюкяна и на първата улица завиха надясно. Пред тях имаше малък площад, който Деклан не бе видял, когато бе тук, но беше добре познат на Бенруф. Имаше градски кладенец и ако разбойниците не го бяха отровили от злоба, щяха да пият за първи път от почти два дни.
Кладенецът бе в центъра на площада и след като извадиха голямото ведро, откриха, че водата е чиста. Около кладенеца имаше изковани железни куки, завинтени в камъните, от които някога бяха висели медни тасове. Някой бягащ или разбойник ги беше прибрал. Тобиас Уинтърс огледа наоколо и като не видя нищо друго, от което да пие, надигна голямото ведро и изля вода по лицето си, после отвори уста и загълта.
Следващият, който пи, беше Микола, след него Мик Сойер. Пускаха и вадеха ведрото четири пъти.
