— Да започнем като видим какво можем да намерим в залива, което не прилича на нещо, което съм откраднала от азантите.
— Тогава ще съставим график на ремонтите…
Хату се отпусна и загледа как жена му пое заседанието в ръцете си. Осъзна, че от почти детинското ѝ желание да бъде пират до този ден, когато я смятаха за жизненоважна част от управлението на Светилището, тя беше израснала великолепно. Никога не я беше обичал повече, отколкото в този момент. За миг го жегна съмнение, въпреки собственото му израстване: беше ли той мъжът, от когото тя се нуждаеше?
Деклан приклекна зад един рехав храст, висок едва колкото да може да се приведе и да се скрие от поглед. Останалите мъже лежаха по очи в пръстта, за трети път от навлизането в прохода към Ейбала.
Ясно беше, че набегът е приключил, но някои банди номади бяха отседнали временно в града. Тези, които преминаваха, запътени обратно към степите, водеха коне и мулета, натоварени със заграбената плячка.
Само два пъти досега им се беше наложило да се крият, тъй че Деклан беше готов да се обзаложи, че това са последните номади, задържали се в Ейбала. Ако се съдеше по вида им и скромната им плячка, бяха вероятно от по-малките банди, принудени да дооберат каквото бе останало от по-големите племена и банди, взели най-доброто, предложено от града.
След като номадите отминаха, Деклан надникна рисковано над храста и видя отдалечаващите им се гърбове. Изчака още няколко мига, след което даде знак на мъжете да станат и да тръгват.
Знаеше, че всеки от тях споделя надеждата му за безопасно убежище само още малко напред. Надежда на ръба на ужаса от вероятността за схватка — предизвикателство, на което не бяха готови да отговорят.
И всичко това бе заровено под сковаваща костите умора. Деклан никога през живота си не се беше чувствал толкова уморен, без легло, на което да рухне. Дори дългите часове в ковачницата, по два или три дни непрекъснато, никога не бяха изцеждали толкова способността му да се движи и да мисли ясно.
Все пак знаеше, че след още една нощ ще видят Ейбала пред себе си. Премести с усилие едното си стъпало пред другото и даде знак на мъжете да го последват. Помоли се на които богове можеше да го чуят залязващото слънце да предизвести безметежна нощ и утре без повече смърт. Беше обещал на Богартис.
Донти се загледа към поредния спиращ фургон. Беше четвъртият досега за деня и всички бяха возили семейства, търсещи безопасно убежище, след като познатият им свят беше рухнал. От отговорите, които даваха на въпросите на охраната, се бе оформила груба картина на разбойничество и беззаконие, плъзнали по Северна Тембрия.
За повече от поколение Дивите земи грубо бяха разделени на западни и източни. Западната половина беше донякъде опитомена, тъй като граничеше с Маркензас и Медни хълмове. Беше рядко населена и често се използваше като укритие за банди разбойници, и имаше няколко малки селища, с нищо в тях, за което да се безпокои човек. Сега всички райони от мястото, където стоеше Донти, с войниците на барона на изток до границата на Сандура, беше изпаднало в пълен безпорядък. Градчето Прохода, на границата между Итракия и Сандура, беше нападано и ограбвано три пъти и в крайна сметка се беше превърнало в призрачен град. Сандура в момента беше спокойна, но бе преживяла кратко кърваво завоевание на столичния град от Църквата на Единия. Сега там имаше гарнизон и в града патрулираха членове на Непреклонната църква, военния им орден.
Донти се смяташе за късметлия, че вълните го бяха изхвърлили на бреговете на Маркензас, когато той… Късмет ли беше? Задавал си беше този въпрос много пъти и все още нямаше отговор. Знаеше, че Сестрите на Дълбините го чакат да убие Хату по някаква причина, и желанието да го намери и да го убие идваше и си отиваше почти все едно го теглеше прилив и отлив. Все още нямаше ясен спомен за времето, докато беше пленник под водата, макар в главата му да проблясваха и гаснеха гледки и образи.
Е, каквато и да беше причината, имаше много по-лоши места, на които вълните можеше да са го изхвърлили на брега.
Сержант Колин му кимна и Донти се приближи, застана зад него и пожела на пътниците безопасно пътуване на езика на Коалтачин. Бяха семейство и мъжът, който караше фургона, го погледна объркано. Жената до него се беше навела и гълчеше за нещо две малки деца.
Донти поклати глава и се отдръпна, а Колин им махна да преминат.
— Не мисля — каза му Донти. — Да са шпиони и така нататък. Просто не е вероятно.
— Повечето от деня мина — каза Колин и се огледа, сякаш очакваше да види нещо, което да наруши монотонността.
— Най ми липсват ханове и кръчми — подхвърли Донти.
— Е, освен младия Боби ей там, на който му липсва младата му жена, мисля, че всички мъже тук са съгласни с чувствата ти.
Докато слънцето се снишаваше на запад, двамата продължиха да си бъбрят. Донти реши, че стигне ли се до свада, иска Колин да е на неговата страна, не на другата.
Мъжът, надвесен над готварския огън, внезапно се изправи и викна:
— Вижте!
