Близо до кладенеца имаше каменни пейки, красиво изваяни и поставени до фасадата на един дюкян, с лице към крайбрежната улица. Деклан бавно тръгна към една от пейките, видял малко сянка, и седна. Сиксто седна до него.
— Би трябвало да легнем и да спим. Точно това ще направят другите.
Деклан погледна и видя, че мъжете просто са налягали на камъните на площада в удължаващата се сянка. Осъзна, че всички са крайно изтощени. Бяха мръсни и примираха от глад — но бяха живи.
— А ти? — попита Деклан.
— Мога да се позадържа буден още малко — отвърна Сиксто. — Ти спи.
Деклан се излегна на пейката и пъхна ръце под главата си. След секунди потъна в уморен сън.
Събуди го миризма на пушек. Беше тъмно и Деклан се чувстваше съвсем малко отпочинал. Все пак умът му се бе прояснил повече, отколкото беше от дни наред, а онова, което приличаше на безкрайна жажда, най-сетне си бе отишло.
Видя, че Сиксто се е разположил западно от пейката му, където първи щеше да се събуди, ако някой се приближеше откъм кейовете. Всички останали спяха, някои от мъжете хъркаха силно. Деклан отново подуши и разбра, че димът идва някъде от запад, тъй като към брега духаше лек бриз. Стана и усети, че всичките му стави са се схванали. Би предпочел да легне отново и да продължи да спи, но източникът на дима го заинтригува. Означаваше, че наблизо в този град има поне още един човек.
Мина покрай Сиксто, закрачи предпазливо надолу по тясната улица, водеща към кейовете, и усети хладина във въздуха. Тъй като целия си живот бе преживял край морето, знаеше какво означава това: утрото беше все още на час или два, а горещината на предния ден най-сетне се отцеждаше и влагата във въздуха щеше да стане на мъгла, щом слънцето се вдигнеше. Погледна нагоре и видя, че звездите са по-малко и по-бледи от тези, които бе виждал навътре в сушата, тъй че разбра, че времето се променя. Ако това бе в Онкон, щеше да помисли, че може и да завали.
Продължи напред и спря на края на празния кей. Лъхът във въздуха все още намекваше за далечен дим. Присви очи в тъмното, но не видя нищо. Не беше обърнал внимание на морето на влизане в града, тъй че може би бе пропуснал някоя лодка или малък кораб на котва. Ако беше на закрито или ако използваха покрит мангал, това щеше да обясни дима и липсата на светлина.
По-скоро усети, отколкото чу приближилия се зад него Сиксто.
— Дим ли?
— И теб ли те събуди?
— Не, ти, когато мина покрай мен. Спя леко.
— Това помага да останеш жив — каза Деклан.
— Установил съм го — отвърна Сиксто.
— Не забелязах никакви кораби или лодки край брега — призна Деклан.
— Никой от нас също. Приятелю, може и да не признаваш какво чудо постигна, но ти изведе всички хора от Раната и ги опази живи до ден днешен.
— Извадихме късмет — отвърна Деклан; мислеше за трите дни преход през южния проход, без да ги засекат номади.
— Късметът си ти, капитане — каза Сиксто с уважение. — Богартис знаеше какво е видял в теб, както и аз, когато те обучих, докато лекуваше раните си.
Деклан помълча малко, а после се обърна и каза:
— Стоенето тук в тъмното няма да ускори съмването, а докато слънцето не се вдигне, няма да знаем какво има там. Като се събудят мъжете, трябва да разберем кой все още е тук и къде можем да намерим храна.
— Храната ще е скъпа. Ако има кой да ни продаде.
Деклан потупа опърпаната си риза отстрани.
— Богартис ми каза да пришия малък джоб тук и да пазя няколко монети. Увити, да не вдигат шум.
Сиксто се засмя, потупа своята риза и отвърна:
— Същото и при мен. Двамата може и да успеем да спазарим малко риба или хляб. Макар че може да се наложи да се бием.
— Ако се наложи, ще се бием — каза Деклан.
Хату изобщо не беше доволен от решението да остане, докато Хава рискува живота си, за да събере информация за лордовете на Прайдове. Балвен беше заминал на „Корсарят на залеза“ с капитан Джордж, за да огледат кораба съкровищница на Златния прайд „Черната диря на Борзон“, а Хава вече плаваше към Елсобас на бавен търговски бриг, който според нея се клател при насрещен вятър, но иначе беше здрав.
Хату изръмжа недоволно.
— Какво ти е на ума? — попита Натан. — Защото определено не е работата, която те чака.
— Хава — отговори Хату.
— Не се разделяте за първи път, тъй че какво е? — попита Натан.
— Не знам. Когато я пратиха в школата на Напудрените жени, не знаех дали изобщо ще я видя отново. Това се случва, когато те пратят нанякъде след обучение. Отидох в един екип и накрая се озовах на онзи проклет кораб с Донти… — Помълча малко. — Все едно, измъкнаха ме от онази подводна пещера… Не осъзнавах колко много ми липсва тя и колко съм притеснен за нейната безопасност, докато не я видях отново, а ѝ беше възложено да се преструва, че е моя съпруга…
— Да се преструва? — учуди се Натан. — Мислех, че ти е съпруга.
— Първоначално ѝ беше възложено да ме държи под око, от Бодай. Другите господари искаха тя да ме убие, ако дойде заповедта, но Бодай беше убеден, че не би го направила. Купихме хан в Хълма на Беран и наистина се оженихме. — В тона му имаше горчивина. — Оженихме се в деня, в който започнаха набезите.
