— Но това ще го започнем утре. Има нещо друго, което бих искал да опитаме, преди да отидем да се нахраним. — Той тръгна обратно към масата.
Хату го последва и седна отново.
— Какво?
— Ти демонстрира, че би могъл да намериш някой, който ти е близък.
— Да — отвърна Хату, без да е сигурен дали това е въпрос или просто твърдение.
— Бих искал да видя дали можеш да върнеш сетивата си до мястото, където видя Деклан, в онзи каньон.
— Защо? — попита Хату. — Той вече не е там, сигурен съм.
— Уважи ме — каза Натан.
Хату стана, Натан се обърна срещу него и двамата се хванаха за раменете.
Хату мигновено усети как линиите енергия се подредиха сякаш със скоростта на мисълта. Просто различи една от нишките и за секунди можеше да види мястото, където бе предизвикал каменното срутване.
— Възхитително — каза Натан. — Ти дори не помисли да ми позволиш да видя през твоите очи, а вече виждам каквото виждаш и ти.
— Допуснах, че го искаше.
— Прав беше в това допускане.
— Сега какво?
— Насочи вниманието си към най-отдалечената точка, която можеш да видиш долу в каньона.
Хату направи каквото му наредиха и погледът му се отнесе отвъд каменния сипей. Падналите под канари и камъни мъртви бяха изкълвани от лешоядите, тъй че можеше да се видят само кости и жалки късове плът. Обходи още по-натам, до една голяма скална издатина в дясната стена на каньона, забележима, защото беше почти бяла на цвят.
— Виждам нещо в далечината.
— Виж дали можеш да се преместиш там, да изместиш перспективата си от онази точка.
Хату се спря да помисли как беше „местил“ перспективата си преди, а след това просто пожела зрението си над скалната издатина.
— Браво — каза Натан. — Може и да не знаем всичко, което има да се знае за това, което можеш да правиш, но е ясно, че след като си усвоил един трик, става без усилие.
— Не съвсем — отвърна Хату. — Вече усещам начало на главоболие.
— Тогава да продължим. Колко далече надолу в каньона можеш да видиш?
Хатушали фокусира вниманието си до предела на онова, което бе видял преди, докато помагаше на Деклан, след това погледна още по-надолу по стръмнината и след малко каза:
— Има пътека и тя пресича едно сечище.
— Премести се там — нареди Натан.
Хату мигновено се подчини и се озоваха на място, където двете пътеки на дивеч се свързваха — границата на наемническия лагер.
— Можеш ли да продължиш да се движиш напред? — попита Натан.
— Да — отвърна Хату, избра си ориентир и премести ума си там. Повтори това няколко пъти, след което видя стената на обиталището на човекоядците.
Хату и Натан се смълчаха. Накрая Хату каза:
— Какви са тези… неща на стената?
— Кости на нито едно същество, естествено за този свят — каза Натан, тонът му издаваше загриженост. — Премести се отвъд нея.
Хату пренебрегна това, че в тона му липсваше и намек за молба, а по-скоро беше заповеден, и направи каквото му бе наредено. Бързо се придвижиха през нещо, което приличаше на голям бивак или на малко село, а след това през запуснати градини, където това, което растеше, едва ли се поддържаше.
Стигнаха до центъра на селището и на фона на югозападната стена на скалната стръмнина, дълбоко навътре в Раната, можаха да видят огромна яма. Без много да мисли, Хату придвижи погледа си към ръба на ямата.
— Спри! — заповяда Натан.
Хату замръзна на място в ума си и гневът му се надигна от това, че му заповядват.
— Какво? — изрече той в ума си. Прозвуча като вик.
— Не поглеждай в тази яма.
— Защо? Какво има долу?
— Нещо, от което се боя повече, отколкото от простата смърт.
— Не искаш ли да го видя?
— Да — каза Натан. — Не искам да го видиш.
Внезапно двамата отново се озоваха в библиотеката и Хату пусна раменете на Натан. Отдръпна се и видя на лицето на Натан изражение, каквото изобщо не би могъл да си представи преди: ужас.
Хава винаги беше закотвяла „Кралицата на бурите“ от другата страна на острова, когато посещаваше Елсобас, но тъй като търговският кораб, който командваше сега, беше невзрачен на вид и нямаше никакво име, боядисано на носа или кърмата, едва ли щяха да го забележат, ако наоколо се навъртаха азанти. Заповяда да спуснат малкия гиг и двама от екипажа ѝ изгребаха късото разстояние от мястото на закотвяне до кея. Тя слезе и бързо тръгна към малката сграда най-близо до пристана.
Когато се върна, Катариан седеше пред пивницата и отпиваше от чаша плодово вино.
— Някакви новини?
— Шечал — каза тя.
Катариан стисна измъчено очи и поклати глава.
— Онази напаст?
Тя кимна.
— Играеш си на „намери престъпниците“, нали?
— Имаш доста добър опит в шпионството, Катариан — каза Хава, — но нямаш абсолютно никаква представа какво е да си престъпник. Ако искаш да идеш някъде, а живеещите там хора не искат да идеш, намираш контрабандисти.
— Контрабандисти? — Веждите му леко се повдигнаха и изражението му стана одобрително.
Хава се засмя.
— Ако е изгодно, все някой ще измисли как да се промъкне покрай властите.
— При смъртен риск?
Хава взе чашата му и я допи, после я постави отново пред него.
— Никой изобщо не е казвал, че престъпниците са най-умните хора. Иди донеси още вино и ще поговорим на следващата ни отсечка от това пътуване.
