— Кажи ми какво ти трябва и ще взема няколко момчета да поразтърсим наоколо.
— Използвай въображението си — каза Деклан. — Имаме да храним трийсет и осем гърла, тъй че чаши, купи, вилици, ножове, лъжици, паници, каквото още можете да намерите. — След това се обърна към Тобиас. — Какво още имаше онзи калайджия?
— Още от онова, което търсиш, но похарчих всичките пари, които ми даде.
— Тоя калайджия ще го направиш богат — каза Деклан, бръкна в джоба си и извади още две златни монети и няколко сребърни.
— Котли, тигани, чаши и останалото — каза Тобиас.
— Иди с него — каза му Деклан. — Първо кухненски неща — маши и дълги вилици. Тях по-трудно ще намериш от чаши и паници.
Тобиас връчи торбата на Сиксто и двамата с Бенруф излязоха.
Сиксто извади останалото съдържание на торбата.
— Истински лук, не като ония спаружени главички, които са яли години наред, и истински моркови.
Деклан кимна одобрително.
— Ряпа. И чушки!? — Сиксто вдигна две едри чушки и подуши. — И са пресни!
Деклан порови в шкафа до печката и възкликна:
— Богове! Подправки! Истински подправки. Който е опоскал това място, не е отнесъл всичко. — След това му хрумна нещо и каза на Сиксто: — Ела с мен.
Сиксто го последва до другия край на кухнята, където една врата висеше полуотворена — едната панта беше счупена. Деклан избута вратата и се огледа. Бяха в задния двор, използван за разтоварване на фургоните с припаси. Точно зад кухнята, малко вдясно, имаше кладенец. Деклан забърза натам и видя, че въжето, на което трябваше да виси ведрото, е отрязано.
— Да вземем онова ведро от кладенеца на площада, да го донесем тук и да видим дали водата е добра. Тъй или иначе ще имаме вода, но тук ще е доста по-лесно.
— Бива те в тази работа с раздаването на заповеди, Деклан — каза Сиксто.
— Ако не бях аз, щеше да си ти — отвърна Деклан.
— Може би, но на теб ти идва отръки, за разлика от мен. Богартис ми се доверяваше в много неща, но не мисля, че е смятал някога да ме направи свой първи помощник-командир.
— Тъй или иначе, нещата са каквито са, нали?
— Точно така.
Деклан се огледа. Дворът за доставки беше затрупан със смет. Той посочи най-отдалечения ъгъл вляво и каза:
— Нужникът сигурно е под всичко онова там. Възможно най-далече от кладенеца.
— Ще накарам момчетата да разчистят — каза Сиксто.
Деклан кимна.
— Ако не можем да намерим нещо като баня или дори голямо корито, което да домъкнем тук, поне можем да се поизмием в залива и после да изплакнем солта.
Сиксто се засмя.
— Много цивилизовани ставаме.
Деклан огледа още веднъж двора, след което отиде вляво от вратата и разбута няколко отломки.
— Какво търсиш? — попита Сиксто.
— Врата, може би плоско на земята или наклонена, с две стъпала. — Продължи да разбутва нещата настрана. — Хан или кръчма в толкова гореща земя или получава доставки през ден, или има студено мазе.
Сиксто се включи в търсенето. След няколко минути намериха врата на мазе между кухнята и кладенеца и разместиха разни счупени сандъци, парчетии от мебели, палми в саксии и много камъни. След като разчистиха, Деклан опита да отвори вратата, но тя се оказа изкорубена и не поддаваше.
Намериха няколко дрипи и ги сплетоха на въже, което вързаха за грубата дървена дръжка на вратата. Деклан я издърпа колкото Сиксто да може да напъха един камък, за да се открехне. После двамата застанаха един до друг, поеха си дъх и надигнаха вратата. Лъхналата отвътре воня ги накара да се задавят.
— Какво е умряло там? — попита Сиксто.
— Колко време ни нямаше? — попита на свой ред Деклан.
— Загубих му дирята — отвърна Сиксто.
— Каквото месо е било складирано долу, отдавна се е развалило. Задръж си дъха и да видим какво още е годно.
— Ще ни трябва светлина — каза Сиксто.
— Ела да напалим огън в печката.
Зад единия ъгъл на печката все още стоеше кутийка с кремък, тъй че след няколко минути разпалките вътре се разгоряха буйно. Щом огънят тръгна, Деклан запали един счупен крак от стол и понесе импровизираната факла към стъпалата, водещи към студеното мазе. Сиксто и младежът Били Джей го последваха.
Вонята се беше разсеяла донякъде, но смрадта все пак накара и тримата да покрият лицата си с предниците на ризите си. На светлината на факлата Деклан успя да види кацата с риба, от която лъхаше най-много зловоние. Сиксто и Били Джей награбиха кацата, измъкнаха я от мазето и я изпразниха в най-отдалечения ъгъл на двора.
Върнаха се в мазето и Сиксто каза:
— При това горещо слънце и лешоядите до надвечер ще се махне.
От една кука висеше малък бут телешко и Деклан каза:
— Това не изглежда да е развалено, но скоро ще стане на пастърма. Може би, ако го нарежем на тънко и го оставим да съхне…
— Ще ни трябва сол.
— Ако не намерим сол, може да използваме морска — каза Деклан. — Няма да е кой знае колко вкусно, но някои от нас не са яли телешко от години.
Отвори капака на едно буре.
— Сушени плодове! — каза доволно и бързо огледа следващите бурета. Махна широко с ръка. — Това е добър запас ориз, боб… — Развърза един голям чувал и възкликна: — И най-хубавото! Ядки!
В чувала имаше няколко фунта солени бадеми и Сиксто се усмихна.
