— Няма да изтраят дълго.
— Но пък ще ни поддържат за два, може би три дни — каза Деклан.
— Защо са солени? — попита Били Джей.
— Някои ханове слагат купи от тях на тезгяха — отвърна Сиксто.
— Или други ядки — орехи, фъстъци, — но винаги солени — добави Деклан. — Прави те жаден, тъй че пиеш повече.
— О — каза Били Джей. — Ясно.
— Повечето от това все още е добро. — Деклан посочи няколко чувала с брашно. — Можем да правим питки и ако намерим сол, и с онези подправки в кухнята, дори да ги направим вкусни.
Сиксто кимна и преди Били Джей да успее да попита, Деклан каза:
— Жена ми беше отрасла в един хан и ѝ помагах много, докато я ухажвах. — Мисълта за Гвен върна ума му в едно мрачно място, където не искаше да отива, тъй че я потисна. Обърна се към Сиксто. — Останали са ни няколко монети, но ни трябват повече, тъй че освен ако не се отдадем на разбойничество, трябва да намерим какво можем да изтъргуваме.
— Два коня щяха да са добре дошли, за да можем да обиколим по крайбрежието и да видим какво още е останало — каза Сиксто.
— Вземи няколко души и обиколете из града, а после минете нагоре по брега. Ако има изтървани животни, ще са наблизо за паша и водопой, места, които е по-вероятно да познават.
Сиксто кимна и излезе, а Деклан се обърна към Били Джей:
— Давай да почваме да носим тия неща горе в кухнята.
Момчето кимна и нарами един голям чувал с брашно. Деклан се загледа след него и си спомни времето, когато беше на годините му, докато усвояваше ковашкия занаят. Беше спасил тези мъже и те вече бързаха да се организират достатъчно, за да поемат обратно към Маркенет. За един кратък миг изпита усещането, че е успял. Но то бързо изчезна след като си напомни, че все още ги чака дълъг път.
Бодай и Хату седяха и преглеждаха списъка на книги, свитъци и други притежания на библиотеката, и Хату каза:
— Този списък става много дълъг, а купищата много високи.
Бодай остава книгата, която преглеждаше, и отвърна:
— Можем да вземем няколко момчета и да ги накараме да почнат да трупат книгите в някакво подобие на ред, като използват номерата, които им даваме. Мога да номерирам всеки рафт, а вече сме номерирали книгите, тъй че ще е доста лесно да се състави опис.
— Мислех си — каза Хату, — че бихме могли също така да вземем една от послушничките. Те вече често са свободни, след като не прекарват живота си в търсенето ми — добави с нотка черен хумор. — Докато ти описваш книгите по местоположение, тя би могла да записва темите и тогава ще имаме списък, който можем да съчетаем, тъй че където и да се намира книгата, човек да може лесно да я намери.
— Умно — каза Бодай. — Сабела пише добре. Тя или някоя от другите ще свършат работа.
Хату се отпусна в стола си и въздъхна.
— Тази работа е необходима, но едва ли е жизненоважна.
— Винаги си бил тормозен от любопитство, още от дете — каза Бодай. — Неудовлетвореността от това, че не знаеш, водеща до твоите изблици на гняв…
Хату го прекъсна:
— Поне държа гнева си общо взето под контрол напоследък.
— За облекчение на всички нас — отвърна Бодай. Наведе се напред, с лакти на масата. — Спомни си какво те предупреди Натан — да стоиш настрана. Това, което каза, абсолютно го ужаси.
— Искам да се върна…
— Не! — Бодай плесна с ръка по масата. — Натан може да извърти един разговор по-ловко от всеки мошеник във всеки екип от Коалтачин, да отклони вниманието като джебчия, но в него има неща, които абсолютно заслужават доверие, и по същество той не направи нищо друго, освен да ти помогне, много повече, отколкото аз изобщо бих могъл. Щом той казва, че изпращането на умствения ти взор близо до онази яма те излага на риск, вярвай му!
— Проклятие! — можа само да отвърне Хату. — Кога ще се върне той според теб? Имам въпроси.
— Чу го, също както и аз — отвърна Бодай. — Ходенето е дълго. Каквото и да значи това.
— Ние сме на остров! Голям е, да, но колко далече може да иде?
Държането на Хату издаваше, че е на ръба да се върне към шаблона от детството си — да трупа разочарование, което бързо го водеше до гняв.
— Склонен съм да мисля, че той говореше фигуративно — каза Бодай. Помълча замислено за миг. — Сигурен съм, че си забелязал как той се появява в странни моменти иззад онази лавица ей там.
Хату мигновено скочи и тръгна към лавицата. Бодай го последва и го видя да стои на края на дългата лавица пред каменната стена. Очите му бяха затворени и държеше ръцете си вдигнати с дланите напред, сякаш опипваше нещо във въздуха.
— Какво? — попита Бодай.
Хату не отговори, а бавно придвижи дясната си ръка, после изведнъж замръзна, а след това отпусна ръце, обърна се и отвори очи.
— Има нещо тук. Не знам. Енергията… е различна.
— Де да можех да разбера половината от това, което си изпитал.
— Врата е — каза Хату. — Или проход.
— Зад стената? — Бодай го подмина и заопипва камъните. — Виждал съм тайни входове… — Спря, огледа се и каза: — Тази стена… от другата страна някога имаше градина. Радвахме ѝ се, когато бях момче, и се обучавахме тук. Сега е просто буренак.
— Би ли могло тук да има фалшива стена?
