Катариан се намръщи, после стана и отнесе празната вече чаша до отворения прозорец, където взимаха поръчките. След малко се върна с две пълни чаши с ухаещо на плодове вино.
След като отново отпи дълбоко. Хава избърса уста с ръкав и каза:
— Току-виж свикна с това сладко вино.
Той се засмя.
— Чудесен избор е в горещ ден като този. Стига да нямаш нищо против да паднеш в несвяст под някое дърво и да лежиш там до залез-слънце.
— Като с всички пороци, ако малкото е добро, многото може да не е най-добрият ти избор.
Катариан отново се засмя.
— Кога стана толкова умна, момиченце?
Тя го погледна навъсено.
— Там, където отраснах, уроците бяха сурови и неуспехът в ученето можеше да означава смърт.
Той кимна.
— Е, а след това?
— Две неща. Първо, пътуваме до Шечал и научаваме колкото можем как да стигнем до град Акена, а по пътя трябва да те науча колкото е възможно повече на езика, използван от азантите.
Той поседя неподвижно за миг, след което отрони:
— Май ще ни трябва повечко вино.
Деклан и Сиксто стояха на кейовете в същата поза като в тъмнината предната нощ. Над водата се появи смътен блясък.
— Там — каза Сиксто и посочи.
— Видях — отвърна Деклан. — Какво ли не бих дал за едно от ония устройства, далекогледните тръби.
— Не си хаби времето в желания за играчки — каза Сиксто. — На мен ми се ще пълен стомах.
— Ще видим какво ще открият Тобиас и Бенруф. Точно сега съм любопитен за онзи кораб. Снощи на никого от нас не му хрумна да помисли, още по-малко да огледа залива за кораби, на борда на които може да има екипаж. — Деклан поклати глава съжалително.
Корабът лежеше ниско във водата, явно защото беше побрал тежък товар. Но екипажът беше свалил мачтите и използваше платната, да затули светлината да не стига до брега. Беше достатъчно далече, за да е трудно да се видят някакви подробности дори и ако не бяха използвали платната за прикритие.
— Какво мислиш, че е?
— Две мачти, седемдесет, осемдесет стъпки може би — разсъди Сиксто. — Трудно е да се прецени без нищо около него, а е достатъчно далече, тъй че преценката на разстоянието е трудна.
— Мисля, че може да ни се наложи да го навестим — каза Деклан.
— Защо просто си седи там? — зачуди се Сиксто. — Има хора на борда, ако се съди по пушека, който помирисахме снощи, но се опитват да се скрият.
— Предположението ми — каза Деклан — е, че по време на нападението някои от екипажа са ги хванали на брега и останалите са били достатъчно умни, за да се прикрият, но не и достатъчно, за да отплават.
— Вероятно — съгласи се Сиксто. — Не виждам как конниците от степите ще си направят труда да пращат лодки, ако онези все пак вдигнат котвата и отплават.
Деклан извърна поглед от морето и каза:
— Трябва да намерим храна.
Сиксто посочи нагоре по улицата.
— Ето ги Тобиас и Бенруф.
Когато Тобиас и Бенруф се приближиха, Деклан попита:
— Някакъв късмет?
— Малко — отвърна Тобиас, смъкна голяма торба от рамото си и я остави на земята. — Намерихме един пазар няколко улици по-нагоре, където се мотаеха няколко търговци. Едни с ножове и злато ги убедиха да не се опъват много в пазарлъка.
— Не ги ограбихте, нали? — попита Деклан, стараейки се да не се разсмее.
— Не, по дяволите! — каза Тобиас. — Беше твоето злато.
Сиксто се засмя.
— Я да видим какво сте донесли.
Тобиас отвори торбата. Надникнаха и видяха готварско котле, няколко кухненски прибора и малко зеленчуци.
— Минахме покрай един изоставен хан на връщане — каза Бенруф. — Може да има работеща кухня.
— Иди вземи другите — каза Деклан на Сиксто — и ги заведи в хана.
Бенруф бързо описа на Сиксто мястото и той тръгна към площадчето, където отдъхваха мъжете. Деклан тръгна с Бенруф и Тобиас обратно по пътя, по който бяха дошли.
След пет врати по следващата улица стигнаха до изоставения хан и Деклан каза на Бенруф:
— Остани тук навън да покажеш на другите къде сме в случай че Сиксто се загуби.
Влезе след Тобиас в запустелия хан. Няколко стола и маси все още бяха непокътнати, макар че бяха преобърнати. Подът беше осеян с натрошена дървения и Деклан каза:
— Поне имаме гориво за печка, ако има печка. Вероятно е зад онази врата. — И посочи вратата вдясно от дългия тезгях.
Минаха през нея и видяха порядъчна кухня: каменна печка с открита пещ за печене, скара отгоре и голям шиш върху нея.
— Устата ми се пълни със слюнка като помисля за телешки бут или овнешко на този шиш — каза Тобиас и остави с въздишка торбата на пода.
Деклан огледа кухнята, но както бе очаквал, почти всички уреди за готвене — шишове, котли, дълги вилици и особено ножове — отдавна бяха отнесени.
— Можем много лесно да разпалим огън. Но без кухненски прибори готвенето ще се окаже трудно. — Деклан махна на Тобиас да отвори торбата. — Дай да видя онова котле.
Тобиас отвори торбата, извади относително голямото желязно котле и му го подаде.
Бившият ковач го огледа внимателно и кимна.
— Добре. Без пукнатини, но ще раздаваме супата чаша по чаша… ако имахме чаши.
След няколко минути Бенруф влезе със Сиксто и останалите. Беше чул на влизане последната забележка на Деклан и каза:
