Бодай сви рамене и махна на Хату да го последва. Минаха покрай друга дълга лавица и стигнаха до стар прозорец, през който все още се процеждаше дневна светлина. Бодай доближи лице колкото се може по-близо до стъклото и каза:
— Не мисля, че има достатъчно място.
— Тогава какво усещам? — попита Хату.
— Поредният въпрос, който да задам на Натан, когато се върне — отвърна Бодай.
Хату поклати примирено глава и каза:
— Значи книги.
Бодай се засмя, потупа го по рамото и го поведе към работното им място.
— Да, книги.
— Сигурна ли си? — каза Катариан.
— Колко боя с ножове имаш зад гърба си? — попита Хава.
Изражението му стана кисело.
— Добре де. Ти тръгни първа.
Морякът, с когото се бяха срещнали в Елсобас, Макени, се бе съгласил да пътува с тях до пристанището Шечал на едноименния остров. Беше им отнело ден и половина плаване с благоприятни ветрове и по време на пътуването Хава и Макени имаха много разговори, половината от които останаха неразбираеми за Катариан поради незнанието му за контрабандата и други престъпни начинания.
Сега бяха стигнали до един дълъг паянтов на вид кей, който изглеждаше така, сякаш ще се катурне в морето всеки момент. Наложи им се да си поиграят с някакво разръфано въже, което като че ли беше на ръба да се откъсне. Макени остана на борда и когато Катариан попита защо, Хава каза само:
— Някой трябва да съобщи, че сме умрели.
Катариан бе решил да премълчи притеснението си дали лодката все още ще е там, когато се върнат, тъй като дори и за него едва ли беше плячка, която си струваше да се краде.
Влязоха в Южната къща, много голяма сграда, особено за толкова затънтено място като Шечал. Катариан беше пътувал достатъчно, за да знае, че е голяма, защото беше не само хан, но също така търговски пункт за контрабандисти. Една голяма част от тази двуетажна постройка щеше вероятно да представлява склад, с кръчма отпред, кухня от едната страна и стаи за спане на горния етаж, несъмнено приютили определен брой курви, в зависимост от нивото на трафика.
Хава го поведе и бутна двете люлеещи се решетъчни врати. Помещението беше пълно с дим, отчасти от зле проветрената кухня, останалото от няколкото мъже вътре, които пушеха лули. На Близначните континенти не се гледаше тютюн, макар че растеше все пак южно от Инаст, тъй че пушенето не беше широко разпространено. След като очите на Катариан започнаха малко да смъдят, той благодари на боговете, че не беше пушач.
Имал беше такава реакция и преди и знаеше, че скоро ще му мине, но както всеки път, когато влезеше са такова място, се зачуди какво толкова му харесват на пушенето. В този дим се долавяха намеци и за други изгорели растения и той осъзна нуждата да ограничи времето си в това помещение, за да не се замае.
Хава отиде до тезгяха, махна на гостилничаря и се наведе към него да го попита нещо. Той кимна и посочи една маса в далечния ъгъл.
Хава му благодари и тръгна решително към масата, без да обръща внимание на зяпащите мъже, някои от които я съпровождаха с подмятания. Един много пиян мъж се надигна от стола си да ѝ прегради пътя, но отново си седна, след като Хава опря камата си в гърлото му.
— Това е по-умният избор.
Мъжът, към когото се беше запътила, се изкиска на думите ѝ, а Хава даде знак на Катариан да дойде при тях.
След като се настаниха, тя каза:
— Попитах гостилничаря за Червения Суини. Излъга ли ме?
Вече искрено развеселен, мъжът отвърна:
— Не, не е. — Беше над средна възраст, полуоплешивял, венецът над ушите му бе посивял. Имаше широки рамене и по това, което можаха да видят от него над масата, много от мускулите му бавно започваха да затлъстяват. Грамадните му пръсти бяха украсени със златни пръстени, инкрустирани със скъпоценни камъни, а на лявото му ухо висеше голям смарагд.
— Кой ви прати? — попита той.
— Макени — отвърна Хава.
— Никой ли още не е убил тоя пристанищен плъх?
— Не, до днес поне.
— Значи, прати ви тук сами? — Той се засмя. — Разумен избор от негова страна. Имаме недовършена работа с него. Не толкова разумен от твоя.
— Мога да се грижа за себе си — каза Хава без излишно перчене.
— Видях — отвърна Червения Суини. — Е, ако имаш работа, казвай.
— Трябва да намеря безопасно място да акостирам един съд на Нитания.
— Да умреш ли искаш?
— Не особено — отвърна Хава.
— Ако не те открие азантски патрул, местните е толкова вероятно да ти прережат гърлото заради дрехите ти, колкото да изслушат какво може да имаш да кажеш. — Мъжът помълча, после добави: — Всъщност първото е по-вероятно, защото едва ли говориш езика им.
— Говоря азантски.
За първи път маската на безразличие на Червения Суини се смъкна и очите му се разшириха.
— Как го постигна това?
— Моя си работа. Казаха ми, че някои версии на езика са станали общ търговски език.
— Вярно е, но ти не си от никоя част на Нитания, която ми е позната, а аз съм от малкото хора, които са видели повечето от континента и са доживели да си идат. Отседнах тук — махна с ръка да посочи сградата, — защото е най-близкото нещо, което съм имал като дом от трийсет години.
— Макени каза, че си най-добрият контрабандист наоколо.
