Издърпа се нагоре по клона. Трябваше да внимава. Това дърво беше такаи, а клоните на такаи бяха слаби и се чупеха. Листата бяха рехави и предлагаха малко прикритие. Аракаси запълзя под гредите на балкона със стражите. Необходимостта да пази тишина стягаше мускулите му, сдържаният дъх го пареше като огън в гърдите.
Къщите на Келеуан обикновено се строяха с пространство между покрива и тавана, за да излиза горещината под стрехите. Тази къща не трябваше да е по-различна, но можеше да е добавено дървено скеле за повече здравина. Вече не му оставаше никакво безопасно убежище, а и не можеше да тръгне обратно с някакъв шанс за спасение. Небето можеше да е изсветляло до сребристо, но сумракът под покривните греди беше пълен. Аракаси залази в сенките.
Пътят навътре, за който се беше надявал, наистина съществуваше, но както беше подозирал, тънки дървени летви пречеха на пълзенето му в пространството между плочестия покрив горе и гипсовия таван на стаите долу. Аракаси извади един от редките си ножове за мятане. Стоманата можеше да издържи на усилието от изтръгването на летвите при жлебовете в краищата им, където цурански нож от втвърдена кожа щеше да се прекърши. Аракаси заработи бързо. Трупаше парчета и трески, докато се провираше през малкото отверстие, след това с мазното от собствената си пот разхлабваше жлебовете, за да не скърцат.
Позволи си миг на мълчаливо ликуване. Беше направил невъзможното. Макар и натикан в твърде малко и неудобно пространство, беше в сградата.
Спря, докато стражата на платформите отвън се смени, след това се запровира отново през гредите. Накрая спря и се отпусна да изчака. Пред него имаше цял ден, в който да разузнае подредбата на невидимите стаи долу.
Лежеше по гръб и внимателно слушаше звънливите женски гласове под себе си. Успехът му вече зависеше от шанса обаджанът да посети жените си, защото шпионинът се съмняваше, че може да оцелее още ден в задушното пространство под покрива.
Сгъваше от време на време крайник, за да облекчи схващането от нарушеното кръвообращение. Слънцето бе напекло покривните плочи. Макар да не беше спал близо два дни, Аракаси отчаяно се съпротивляваше на нуждата да отпочине. Да падне жертва на телесните нужди тук означаваше да умре. Ако задремеше, можеше да падне от тясната напречна греда и да пробие с трясък тънкия гипсов таван. С мрачен хумор си помисли и как хъркането му ще доведе бдителните пазачи до скривалището му. Готов със стоманата в тъмното, изпощипан от щъкащите насекоми, той изпитваше замайваща смесица от възбуда и съжаление: възбуда, че е стигнал толкова близо, без да го разкрият; съжаление, че толкова много задачи остават неизпълнени.
Под него пукнатини в гипса запропускаха оранжеви отблясъци. Слугите палеха лампите, което означаваше, че е паднала нощ. Чуваше сребристия смях на жени; между тях от време на време прозвучаваше глас, който му напомняше за едно прекрасно момиче и за едно следобедно оплитане в копринени чаршафи. Помръдна, ядосан на себе си. Камльо твърде често се връщаше в ума му: пищната й коса под дланите му и кремавата й кожа, и целувките й. Самият спомен за нея го караше да се поти от копнеж. Но това, което терзаеше непрекъснато мисълта му, не беше просто повикът на плътта. Мечтаеше за дълбоките й очи, за интелигентността в тях, ту размътени от отегчение, ту станали коварни от обида. Характерът й изглеждаше корав, но беше цинизъм, покрил бездна от болка. Знаеше също толкова сигурно, колкото че ръцете и тялото му й бяха донесли наслада, че с време може да стигне до милата й същност, скрита дълбоко в нея като съкровище.
Ако преживееше тази вечер, щеше да откупи свободата й, може би щеше да й покаже по-замайващите радости на свободния живот. Ако поискаше да го има. Ако след цял живот угаждане на прищевките на много господари, не намираше вече мъжете за отвратителни… Устната на Аракаси се кривна в самопрезрение в тъмното. Той мечтаеше! Мечтаеше като поболяло се от любов момче! Не беше ли го научил животът никога да не се доверява на непредсказуемите пориви на сърцето?
Потисна импулса да изругае.
Беше ирония, от най-черния и горчив вид, това, че самата мисия, която го бе свързала с нея, можеше да й нанесе най-ужасната беда. Със сурова логика, в задушаващия зной под дървения покрив, разбра: щеше да му трябва чудо на боговете, за да излезе жив от мисията си. Шансовете сега го облагодетелстваха да нанесе удара срещу обаджана, който беше замислил. Но дори ударът да се окажеше смъртоносен, измъкването от най-добрите убийци на тонга — а след тях и от отмъстителния гняв на тиранджана, приемника на обаджана — бе невъзможно.
