Аракаси мина безшумно през ниските храсти и затича приведен по градинската пътека. Хвърли се по корем в сянката на ниска облицована с плочки стена, вече с пълното съзнание, че се е посветил на задачата безвъзвратно. По периметъра вече нямаше пролуки в патрулите и нямаше да има, докато дневната светлина не направеше невъзможно да премине незабелязан от някой от постовете на дървените тераси, стърчащи от върховете на къщата.
Изчакването под стената щеше да продължи час. За да използва времето, Аракаси прехвърли наум всички подготвителни мерки, които беше взел, превъртя в главата си всеки успех и провал, белязали мисията му до този момент.
Беше мъчително проследяване, започнало с издирване на сестрата на меднокосата куртизанка. Търговецът на роби, продал момичетата, се оказа съвсем лесен за намиране, но на пазара, където сестрата на Камльо трябваше да е била предадена на нейния купувач от тонга, всички следи бяха изчезнали.
Работата след това бе затруднена поради близостта й до Онтосет, където новата мрежа, започнала да замества разстроената от несполуката в копринения склад, все още бе в състояние на изграждане. Седмици проследяване на лъжливи дири бяха довели до заключението, че момичетата, избирани за тонга, никога не стигат до пазара в Онтосет.
Аракаси бе проследил назад по маршрута и от случайното подхвърляне на един пиян колар бе научил, че робски фургони, возещи момичета с необикновена красота, в редки случаи били отклонявани към хълмовете северно от града. Още седмици минаха в разузнаване на този район, за да се проследи и картира всеки път, всяка пътека на дивеч и блато в просторните земи северно от Онтосет. Сабота и други трима агенти бяха направили това, като живяха там като разбойници, крадяха птици и зеленчуци от селяните, ловяха риба в поточетата и ядяха горски плодове и ядки. Един беше убит при опит да закупи зърно в село на няколко мили на северозапад — загуба, която донесе знание, защото бележеше селището като подчинено на контрола на тонга, където външни хора са нежелани. Селянинът, извършил убийството, беше пробол агента на Акома отзад с нож. Сам по себе си експерт в работата с кама, Аракаси беше огледал изхвърления от реката труп. Убийството беше работа на обучен професионалист, Аракаси се беше укрил в хамбара на една мелница, за да чуе клюките: селяните, станали свидетели на смъртта, изобщо не коментираха, а продължаваха ежедневните си работа все едно, че нищо не се е случило.
Никой не беше надушил присъствието на Главния шпионин, никой не бе забелязал дирята, която бе заличил при напускането си. Отново прегледа проверките, които бе извършил в Онтосет, докато броеше влизащите селски коли и отбелязваше какъв е цветът на прахта, покрила колелата им, докато се представяха на стражевата порта. Със сигурност не го бяха проследили. Още седмици беше прекарал в един крайпътен изкоп, като живееше на сухи питки и плодове. Месеци след убийството на агента му бе проследил три коли от същото село. Отново в Онтосет беше облякъл халат на колар и бе прекарал тежки нощи в пиене. Коли идваха и си отиваха, докато най-сетне не спря една от тези, които беше търсил. Разходка навън с трима клатушкащи се пеещи приятели: беше се подпрял на фургона, за да пикае, и с нож, скрит в другата му ръка, беше пробол втвърдената кожа, стягаща ръба на колелото.
Сабота, който наблюдаваше край пътя, беше чакал още дни за дъжд. След това, най-сетне, ясно белязаната диря от колелото ги беше отвела до мястото на палата за удоволствия на тонга.
Аракаси знаеше, че работата му е добра. Никой не би трябвало да е свързал пияния гуляйджия с поредния опърпан странстващ работник, вървящ през узрелите нивя с клюмнала в жегата глава. Все пак се потеше. Мъжът, когото искаше да порази, беше най-потайният индивид в цялата империя и най-добре охраняваният. Имаше лордове, загинали само защото са видели лицето на обаджана.
Тасайо от Минванаби беше единственото изключение, а подкупите, които беше платил в метал, звучаха легендарно, ако човек не знаеше, че е водил незаконна контрабанда през годините си военна служба отвъд разлома.
Пробивът в патрула скоро щеше да дойде. Аракаси задъвка ивица сушено месо, макар апетитът да го беше напуснал. Храната вече бе само за оцеляване. А може би щеше да е последната храна в живота му.
Изгълта последните си припаси и залегна в мократа пръст. Затвори очи и насочи сетивата си в нощта; чуваше всеки звук и насекомо и надушваше натежалата във въздуха влага. Всяка промяна щеше да го завари готов. Изборът на момента изискваше абсолютна съсредоточеност. Мислите му се опитваха да се зареят, размътени от някакво ново, безформено предчувствие, което не можеше да назове.
Тази ненормалност го обезпокои, но не можеше да я проучва, защото моментът бе дошъл. Хрущенето на сандали мина по чакълената пътека точно от другата страна на стената. Десет секунди, двайсет секунди, трийсет: Аракаси се понесе в нощта като призрак.
